Надвечер Настя извади от сейфа и нареди пред себе си копия от собствените си аналитически справки за неразкритите престъпления. Като начало, реши да се ограничи в последните три години. Ако се наложеше, по-късно можеше да се върне и по-назад във времето.
В нейните записки неразкритите престъпления бяха групирани по серии. Настя обикновено си избираше различни основания за класифициране и по всяко отделно основание разделяше престъпленията на групи. Имаше групи, в които престъпникът беше видян, и такива, в които никой не го бе видял. Съществуваха групи, сформирани в зависимост от начина на убийството. Имаше варианти за класификация, в зависимост от личността на потърпевшия, от мястото, където е извършено престъплението, от годишния сезон, от дните на седмицата, от часа на денонощието и така нататък. В отделна група бяха събрани убийствата, извършени с така нареченото „прекомерно насилие“, когато в жертвата е стреляно много пъти или са й нанесени многобройни прободни рани с нож. Имаше и най-обикновени убийства.
Убийството на чиновника от Генералната прокуратура беше извършено сутринта на многолюдно място в делничен ден. И изстрелите в него бяха достатъчно, за да бъдат застреляни четирима души. Престъпникът се бе оказал мъж на двадесет и четири години, със среден ръст и нездраво подпухнало лице.
„И така — рече си Настя, — да видим сега с какво разполагаме тук.“
Случаите, в които убиецът бе видян от някого и свидетелят го беше описал като млад мъж със среден ръст и подпухнало лице, в нейния списък се оказаха два. Първият датираше от пролетта на деветдесет и трета година. Точно по същия начин с пистолет беше разстрелян на пръв поглед с нищо незабележим човек, който при по-детайлно разглеждане се беше оказал ловък изнудвач. Тогава цялата работа се бе съсредоточила около тези, които той би могъл да шантажира, но сред тях не бе открит убиецът му. Пистолетът, с който е бил застрелян изнудвачът, бил намерен скоро, но по него нямало никакви отпечатъци от длани или пръсти, защото старателно бил изтъркан.
Вторият случай станал малко по-късно — в края на деветдесет и четвърта година. Там също фигурирали показания за човек с подпухнало лице, но оръдието на престъплението този път било нож.
Този случай Настя си го остави за резерва и реши да се заеме плътно с убийството на изнудвача. Интересно беше къде е бил и с какво се е занимавал задържаният тази сутрин убиец през пролетта на деветдесет и трета година. С точност до един ден, разбира се, това не би могло да се установи. Но възможно бе да се окаже например, че този човек през този ден просто не е могъл да извърши престъпление в Москва, и тогава с чиста съвест можеше да бъде оставен на мира.
Настя трепна, когато телефонът рязко иззвъня почти до ухото й.
— Хей, приятелко, ще се прибираш ли вкъщи или... — попита съпругът
й.
— Или — отвърна тя, без да откъсва очи от разхвърляните на бюрото й листи. — Да не би вече да е време?
— Не настоявам, но все пак би ми се искало вече да си си дошла.
— Трябвам ли ти?
— Не, разбира се — засмя се Алексей. — За какво си ми? Само грижи ми създаваш. Но между другото, скъпа, ние поканихме брат ти на гости и след половин час той ще бъде тук. Какво ти е отношението към това?
— О, Альоша, извинявай! Съвсем бях забравила. Оставям всичко и тичам. Я почакай, защо каза, че Саша ще пристигне след половин час. Да не би да е сам, без Даша?
— А Дашка отдавна е тук. И докато ти и твоят брат се правите на страшно заети, съпругът ти и неговата жена ви изневеряват.
— И двамата ли едновременно?
— Не, само аз. Аз ти изневерявам, а Даша запазва предаността си към своя мъж. Е, идваш ли си или не?
— Идвам си, Альоша. Вече се обличам. Помоли Саша да ме посрещне на метрото.
Настя бързо върна документите в сейфа и нахлузи палтото си. Някак конфузно се беше получило — да забрави за гостуването на брат си и жена му и да закъснее да се прибере. Едва ли щяха да й се обидят сериозно, но все пак.
Излизайки от метрото на станция „Шчелковская“, тя веднага забеляза колата на брат си.
— Здрасти, Саша — рече му, настанявайки се на предната седалка. — Извини ме, че съм толкова глупава.
— От мен да мине — засмя се Александър Каменский. — Какво друго може да очаква човек от теб!