Целуна я, а след това се отдръпна и я огледа по-внимателно.
— Ти си една такава. — запъна се той, търсейки подходящата дума.
— Каква съм? Какво не ти харесва?
— Абе, не. Някак не си същата. Не знам дори как да го кажа. Не приличаш на себе си. Неприятности ли имаш?
— Уж нямам — сви рамене Настя.
— И настроението ти е нормално?
— Даже хубаво.
— Да не лъжеш?
— Не лъжа. На теб какво ти става, че си се лепнал така за мен? Всичко ми е наред.
— Не, нещо не ти е наред — отвърна Александър, включвайки двигателя. — Усещам го.
Вече бяха изминали половината път от метрото до дома й, когато Настя изведнъж заяви:
— Прав си, Саша. Нещо не ми е наред.
— Да не си болна? — разтревожи се той.
— Не, това е нещо друго. Неотдавна пътувах в командировка...
— Да, спомням си. Алексей ми беше казал. И какво е станало през командировката?
— Запознах се с един много странен човек. И това, кой знае защо, непрекъснато ме безпокои.
— Боже мой! — възкликна Александър. — Да не си се влюбила?!
Настя не издържа и избухна в смях — дотолкова чудовищно й се стори
предположението му.
— Ти какво си се разкискала? Да не си посмяла да ме плашиш!
— Не бой се, не съм се влюбила. Дори не ми е минавало през ума такова нещо.
— А какво ти е минавало през ума?
— Именно това и не мога да разбера. Точно по тази причина се безпокоя. Разбираш ли, едно такова неприятно чувство, че съм видяла нещо — нещо много важно — но не съм му обърнала внимание. И това ме измъчва.
— Детективски тревоги? Това вече може — великодушно й разреши Каменский. — Само гледай да не пострада Алексей.
— Ама, разбира се — клъвна го Настя, — за теб неговите страдания са по-важни от моите, нали?
— Мъжка солидарност — усмихна се брат й. — Ето че сме вече пред дома ти. Да побързаме, че съм много гладен. Когато пристигнах, мъжът ти майстореше нещо ужасно вкусно. Не ме пусна в кухнята да го видя, но се носеше сърцераздирателен мирис оттам.
Миризмата наистина беше съблазнителна и се усещаше още от стълбищната площадка.
Даша излетя през вратата и увисна на Настината шия.
— Настенка, толкова се бях затъжила за теб!
„Наистина ли си се затъжила? — помисли си Настя, докато я прегръщаше. — Че нали се видяхме преди две седмици. Идвах да ви поздравя, когато малкият Саша навърши осем месеца.“ Но тя не се съмняваше в искреността на Даша. Младата жена просто органически не беше способна да си изкриви душата. Именно затова Настя я обичаше толкова много.
— На кого си оставила моя единствен племенник? — попита я, докато сваляше палтото си и го окачваше на закачалката.
— На баба му.
— На коя баба?
Даша кимна към мъжа си.
— На свекървата.
— А нашето общо татенце не взема ли участие във възпитанието на внука?
— Не говори така, Настя — укорително рече Даша. — Павел Иванович е много грижлив дядо, той непрекъснато ни помага. Да не би да си му сърдита, че не е помагал на майка ти да те отгледа?
— Да приемем, че и на моята майка не е помогнал да ме отгледа — обади се Александър. — Постоянно беше по разни командировки. Ненапразно казват, че първото дете било последната кукла, а първият внук — първото дете. Навярно наистина е така. Ще видиш, Настя, как ще бъде, когато и ти родиш. Дядото денонощно ще бъде покрай детето ти.
— Едва ли — отвърна миролюбиво Настя, усещайки, че разговорът отива в деликатна посока. — Ако някога родя, това ще бъде вторият внук на Павел Иванович. Работата вече става съвсем друга.
— Хей, вие там — дочу се от кухнята престорено сърдитият глас на Алексей, — докога ще стоите в антрето и ще разнищвате семейните драми на рода Каменский? Имате ли намерение най-сетне да вечеряте?
Алексей беше превъзходен готвач, на масата бяха подредени бутилки с хубави напитки и след двадесетина минути всички се поотпуснаха и се развеселиха. Настя обаче забеляза, че седналата до нея Даша ядеше много внимателно, сякаш всеки път обмисляше дали да си сложи или не някое от лакомствата в чинията си. А алкохол въобще не близваше, макар да хващаше чашата си и да се чукаше, когато се вдигаха тостове.
— Дария! — рече й тихо. — Ти какво си си наумила? Диета ли спазваш?
— Не... — смънка смутено Даша и извърна очи.
— Тогава защо не се храниш както трябва? Хиляди пъти съм ни казвала, да не се мъчиш да отслабваш, докато кърмиш.
— Аз не кърмя — още по-тихо отвърна зълва й. — Вече два месеца...
— Какво? Искаш да кажеш, че.
Дария кимна и се изчерви цялата.