— Добре, Григорий Валентинович, аз всичко разбрах.
% % %
„Към днешния ден тридесет и шест инициативни групи са издигнали тридесет кандидата, но кой от тях ще се балотира на президентските избори ще стане известно малко по-късно“ — говореше очарователната чернокоса водеща на телевизионните новини.
На екрана започнаха да се появяват снимките на известни политици, за които ставаше дума.
Вячеслав Егорович Соломатин се усмихна криво, гледайки познатите физиономии. На всички до един косъмът им не бе чист, защото сред тях нямаше нито един истински независим. Зад всекиго стоеше криминален капитал, защото некриминалният, честно спечеленият, нямаше откъде да се вземе. Закон на икономиката. Честни пари в голямо количество и в едни ръце — това беше песен от далечното бъдеще, толкова далечно, че нямаше доживяване.
„За тези, които се мъдрят сега на екрана, Володя Булатников би поразказал доста — помисли си. — За съжаление обаче, него го няма, затъкнаха му устата, побояха се от него. Но нищо, жив е пък неговият помощник Паша Сауляк. Той, разбира се, по-малко знае, но достатъчно, за да се извие вратът на тези президентски недоносчета. Има само един Президент в тази страна, народът вече си го избра и друг не му е нужен. И за да елиминирам неговите конкуренти, ми е необходим Паша Сауляк.“
Вячеслав Егорович нито дори за минута не се съмняваше, че ще съумее да се споразумее с помощника на покойния генерал Булатников. Та нали всяко споразумение в крайна сметка бе само въпрос на пари и гаранции. Соломатин разполагаше с големи пари и можеше да даде всякакви гаранции.
ВТОРА ГЛАВА
Трети февруари се падаше в събота и в осем сутринта шосето от гарата до затворническата колония бе съвсем безлюдно. Беше вече светло, видимостта наоколо бе нелоша и Настя си помисли, че може би е за добро, дето Сауляк излизаше от затвора в почивен ден. Ако Гордеев бе прав и някой си точеше зъбите за този хулиганстващ агент, то в съботното утро не би било много лесно да му посегнеш в селцето, без никой да те забележи.
Преди два дни, пристигайки в Самара, бе решила да се свърже с администрацията на колонията и да се информира кога точно Сауляк ще излезе през портала. Но след това бе поразмислила малко и се бе отказала да го прави. Ако се съдеше по думите на генерал Минаев, някои се интересуваха от Павел Дмитриевич и при това, доста активно. Следователно, най-вероятно бе те да действат чрез администрацията. Така че тя — майорът от милицията Анастасия Каменская — не биваше да рискува излишно своята анонимност. Откъде би могла да бъде сигурна, че някой от служителите не е подкупен. По закона за пакостите би могла да налети точно на него.
Към осем и половина се приближи до зданието на административния корпус и приседна на една пейка. Порталът, през който трябваше да излезе Сауляк, се намираше на пет метра от нея. Настя сложи до себе си леката, но с голяма вместимост чанта, мушна ръце в джобовете си и се приготви за дълго чакане. Краката й бяха замръзнали още във влака и седейки на пейката, тя вяло размърдваше пръстите им в ботушите, за да пораздвижи кръвта си и поне малко да се стопли.
В девет и петнадесет към колонията се приближи сива волга. Шофьорът удари спирачки до самия портал, но подчинявайки се на заповедта на своя спътник, който бе огледал Настя и бе направил крива физиономия, отново включи на скорост и колата се придвижи на петнайсетина метра в посоката, в която би трябвало да тръгне току-що излезлият на свобода Сауляк.
„Първите вече цъфнаха — с удовлетворение си отбеляза Настя. — Интересно, дали и те са решили да пристигнат предварително като мен или са им съобщили точно кога ще се появи Сауляк? Ако са им съобщили, значи си имат свои хора в зоната. Ще го вземем предвид.“
Без да бърза се надигна и се приближи до самия портал. Каквото и да се случеше, трябваше първа да види Сауляк. И най-главното — трябваше нея
пък да видят тези, които се интересуваха от Павел Дмитриевич.
В девет и двадесет и пет по пътя откъм гарата се появи младеж в пухкаво кожено яке и голяма шапка от вълча кожа, който се спря на около двеста метра от сивата волга. Настя забеляза че шофьорът и неговият спътник си размениха няколко думи, след което автомобилът започна да маневрира, сякаш търсеше най-удобното място, където да се установи. Само че защо именно това положение трябваше да бъде удобно?