— Хванах ли те, лакомнице? — дочу зад гърба си гласа на Алексей. — Нощният глад е лош признак, приятелко. Да не си ми болничка?
— Присъни ми се лош сън — виновно се усмихна тя. — Събудих ли те? Извинявай, слънчице.
— Нищо, имаме два почивни дена, ще си отспя. И какво толкова страшно сънува?
— Обещай, че няма да ми се смееш. Сънувах, че завършвам гимназия и трябва да се явя на изпити по физика и математика, а пък не зная нищо.
— Какво?! — засмя се толкова оглушително Алексей, че Настя неволно сви глава между раменете си и настръхна. — Не знаеш нищо по физика? Че ти в училище я разбираше по-добре и от мен, а аз, слава Богу, стигнах до професорска титла. Откъде ти идват тия глупости в главата?
— Те ти булка Спасов ден — философски отбеляза Настя. — Преди два дена съвсем същото ми рече и Гордеев. Да не би вие двамата да сте се наговорили. Или може би аз съм се чалнала наистина?
— Настя, ти просто си преуморена — съвсем сериозно каза Алексей. — Нали те виждам, че спиш лошо и неспокойно. И ако някое съновидение не ти харесва, правиш гигантски усилия да се събудиш. Прав ли съм? А вместо да се събуждаш, ти трябва да започнеш да разсъждаваш логично. Ако не си паникьосана от ужас, ти би си помислила за едно просто нещо. Не е възможно за толкова години нито един път да не те извикат на черната дъска. И освен това, ние редовно правехме контролни упражнения. И давахме писмените си работи за проверка и оценка. Затова, ако ти не си знаела нищо, ама съвсем нищичко, теб отдавна биха те изгонили от училище. А ти си стигнала до зрелостни изпити. Какъв извод следва от това? Ти трябва в съня си да се заставиш да достигнеш до този извод и
всичко ще бъде наред. Но ти бягаш като най-последния глупав страхливец.
— Добре де, да върви по дяволите този сън. Не това е важното — въздъхна Настя.
— А кое, според теб, е важно?
— Важното е защо ми се присънва.
— Така ли? Много интересно.
Алексей си притегли един стол и седна от другата страна на масата. Протегна ръка, взе Настината чаша с кафе, отпи глътка и я остави на мястото й.
— И защо ти се присъни тази физико-математическа глупост?
— Това означава, че някъде в подсъзнанието ми е заседнала мисълта, че съм направила грешка. Направила съм нещо неправилно. И сега да почвам да си плащам за това. Само че не мога да разбера къде съм сгрешила и в какво точно.
Настя нервно удари с юмрук по масата и се намръщи от болка в китката.
— Поне разбираш ли какъв е смисълът на тази разплата?
— И това също не разбирам.
— А може само така да ти се привижда. Не виждаш грешката, не виждаш и последствията.
— Възможно е и да ми се привижда — съгласи се тя. — Но това не може да се привижда на празно място, Альоша! Нещо все пак е имало. И има. Но не мога да доловя какво именно. И се безпокоя от това като климактерична истеричка.
— Добре, добре, истеричке, аз разбрах всичко. Ще поспим ли още или ще обявяваме ставане?
— А колко е часът?
— Пет и половина.
— Господи, колко е рано! Отиде ни съботата по дяволите. Ама защо, когато трябва да ходя на работа, не мога да си отворя очите, а когато имам възможност да къртя до обед, скачам посред нощ?!
— Да вървим да се опитаме да поспим. Макар че ти вече пи кафе... Тогава да отидем на разходка.
— Ти луд ли си?! — изумено се втренчи в мъжа си Настя. — В пет и половина сутринта, в събота, през февруари? Аз, разбира се, съм смахната, но не пък чак толкова.
— Че защо пък не? — спокойно рече Алексей. — Студено, свеж въздух, пусти улици, всички спят, даже кучкарите ги няма още. Романтика. Ще се поразходим около час, ще закусим с добър, здрав апетит и се захващаме за работа. Аз например имам доклад. А ти?
— Ох, Альоша, че какво друго бих могла да имам. Труповете, разбира се, са в изобилие и асортиментът им може да задоволи всеки вкус.
— Компютърът ще ти трябва ли?
— Днес — не. Ако може, утре ще го ползвам. А днес ще размишлявам, ще прочиствам мозъчните си гънки и ще прехвърлям бумаги.
— Ето, виждаш ли. Значи на всяка цена трябва да се разходим. Главите ни ще се освежат. Да тръгваме, Настя, няма какво да се колебаеш толкова.
„Навярно той е прав — помисли си Настя, след като неохотно стана и започна да се облича. — Сигурно не би било лошо де се поразходя на чист въздух, когато навън е тъмно, тихо, пусто — когато нищо не те отвлича и дразни. Альоша, слънчице, колко е хубаво, че се ожени за мен...“
След час те се завърнаха вкъщи. Настроението на Настя се бе повишило значително. Тя с удоволствие изяде на закуска онова, което беше останало от снощния прием на гостите им и с досада почувства, че й се доспива. За да не се отпусне, бързо почисти масата и наслага върху нея своите многобройни листи, които си бе донесла от службата.