— Да, така е.
— Тогава защо единият е попаднал в официалните списъци на екипа на Малков, а вторият — не?
— Любопитно. А кой не е попаднал?
— Юрцев. А Мхитаров фигурира в тях. Честно казано, мислех си, че причастността на Юрцев към избирателната кампания на Малков се прикрива, защото всички го знаят какво представлява. Но щом като и Мхитаров е същият... В такъв случай, нищо не разбирам. Излиза, че съм сгрешила, и Юрцев няма никакво отношение към тази история. Просто случайно съвпадение.
— Настя, на теб ти е известно отношението ми към съвпаденията. Не ги обичам и не им вярвам. Особено, когато става дума за това как двама големи любители на живота се самоубиват едновременно и без никакви видими причини.
— Тогава отговорът е един. Тях не ги обединява кандидатството на Малков, а нещо друго. Ако, разбира се, въобще ги обединява нещо.
Стасов спря пред жилищния блок на Настя.
— Ще се отбиеш ли? — предложи му тя. — Альоша ще се зарадва.
— Не, благодаря. Някой друг път. Поздрави на Чистяков.
— Ще му ги предам.
Нася се усмихна и му махна с ръка за довиждане.
% % %
Неделята й премина относително спокойно. Настя не ходи в службата, а целия ден прекара в кухнята, замислено чертаейки върху хартията някакви схеми със стрелкички и неразбираеми завъртулки. Разбира се, не можа да измисли отговорите на много от въпросите си, но пък си състави план за събиране на информация, с помощта на която би могла да се опита да намери тези отговори.
Понеделникът й обаче започна бурно. Пристигайки по-рано на работа, тя се отби в дежурната и взе сводката за произшествията през изминалите два почивни дена. И веднага се наби в очите й сведението за трупа на мъж, намерен без никакви документи: около петдесет и петгодишен, висок 183
см, сивокос, тъмни очи. Описанието на трупа никак не й се хареса: Мъж на възраст, висок, представителен, посивял. Много приличаше на този, който бе описала жената на Мхитаров.
Настя се понесе към Гордеев, а веднага след обичайната сутрешна оперативка се отправи заедно с Коротков към Крилатское в отделението на милицията, където в момента се намираха всички материали, свързани с трупа.
Мъжът бил открит в горската просека недалеч от Рубльовското шосе. Застрелян бил от пистолет, който се оказал захвърлен недалеч от него. „Забавен белег на нашето време“ — рече си невесело Настя. Някога, преди десетина години, когато оръжието беше достъпно само за много ограничен кръг от хора, над всяка цев трепереха. Престъпниците дори и милиционери убиваха, за да им вземат пистолетите. А днес когато без проблеми всеки би могъл да се сдобие с каквото си ще марка пистолет, защото из страната „се разхождаше“ огромно количество от крадено или контрабандно оръжие, след извършване на престъплението го захвърляха, за да не носят със себе си улики.
След като взеха снимката на убития, върнаха се на „Петровка“. Първата работа на Настя бе да открие Стасов.
— Влад, как да представим в Петербург за опознаване една снимка, без да злепоставим жена ти? — попита го тя.
— Зависи чия снимка?
— На висок възрастен мъж, посивял, с тъмни очи.
— Господи, Настася Павловна, къде си го намерила миличкия? Той да не би да е единственият в околността с такива уникални външни белези?
— Не, Влад, хиляди са. Но мъртъв засега — само един.
— Аха. Значи вече са успели. Сега сигурно чакаш трупа на дребния кавказец?
— Ще почакам. Аз съм търпелива. Та какво по въпроса за Петербург?
— Трябва да позвъня на Таня.
— Добре, звъни. Аз ще почакам.
— Търпеливка си ми ти! — засмя се в слушалката Стасов.
Късно вечерта Настя пристигна на Ленинградската гара. Стасов й се беше обадил и бе й казал, че Татяна се наемала да уреди всичко без излишен шум, защото добре познавала оперативните работници, които се занимавали със случая „Мхитаров“. Легендата беше следната: личността на мъжа не е установена, но по оперативни данни, той неотдавна е бил в Петербург, видели са го в района около улица „Жуковски“, т. е. именно там, където живеел Мхитаров; снимката трябваше да се предаде чрез лейтенант Веселков, който тъкмо днес отпътуваше от Москва за Петербург с влак №4, вагон 7, тръгващ в 23 часа и 59 минути. Веселков, разбира се, не беше в милиционерска униформа, но затова пък се знаеше кое е купето му.
Настя бавно крачеше по перона, вглеждайки се в номерата на вагоните. Предимството на „Червената стрела“ се състоеше в това, че влакът се композираше доста време преди тръгването си и всичко можеше да се направи без излишно бързане и суетене — да си намериш мястото, да си подредиш багажа, да се съблечеш, да изтегнеш на старателно застланото от кондукторката легло и дори да заспиш.