Настя, която също бе пристигнала по-рано, откри вагон №7. Коридорът му беше ярко осветен и очевидно в купето, което й бе нужно, имаше някой — може би лейтенант Веселков вече се бе разположил на мястото си.
Тя показа на кондукторката служебната си карта, качи се във вагона и почука по вратата на купе №4.
— Една минута! — дочу отвътре мъжки глас.
След няколко секунди вратата се отвори и се показа млад мъж, но очите му съвсем не бяха лейтенантски. Настя със съжаление си помисли, че по всяка вероятност е сгрешила в предположенията си, и това не е Веселков.
— Извинете — поде вежливо, — трябва ми Генадий Петрович. Това вие ли сте?
— Не, не съм аз. А вие коя сте, позволете да попитам?
— Не ви позволявам — усмихна се мило Настя. — Аз съм жена. Нима това не е достатъчно? Казаха ми, че Генадий Петрович ще пътува в това купе, но за съжаление, не знам как изглежда.
— Вижте какво, драга — решително рече мъжът с нелейтенантските очи. — Я да излезем на перона.
Настя сви рамене и мълчаливо тръгна към изхода на вагона. Мъжът я последва и под неговия поглед тя се почувства много неуютно. На перона той си запали цигара и присвивайки очи, я огледа много внимателно.
— Защо ви е Генадий Петрович?
— Имам една работа с него.
— Какво работа?
— Хей — възмути се Настя, — от къде на къде ще ме разпитвате така? Вие с него ли пътувате?
— Да допуснем.
— Не, млади господине, ние с вас няма да допускаме нищо. Съдейки по вашите въпроси, Генадий Петрович си седи в купето. Така че, вървете и му кажете, че Татяна Григориевна Образцова, го е помолила да приеме от мен една пратка.
— Дайте си пратката, ще му я предам.
— Вижте какво, вие да не би да имате проблем със слуха?
— Щом той не може да излезе, значи аз мога да вляза при него. Така ли ще продължаваме да се препираме с вас?
— Вие също не можете да влезете там.
„Ух че съм и аз! — сопна се сама на себе си Настя. — Те сигурно конвоират някой задържан. Как не се досетих веднага! Не чудно в такъв случай защо не мога да вляза в купето. „Гълъбчето“ навярно е привързано към Веселков с белезници. А по-късно, след като кондукторката събере билетите, ще го закопчаят за тръбата на масичката. Но сега-засега двама си седят и се правят на неразделни другарчета.“
Тя извади служебната си карта и я разтвори през очите на своя събеседник.
— Вижте какво — рече му ласкаво, — всичките ваши секрети са ми отдавна известни. Наистина ми се налага да кажа на Веселков две думички. Моля ви, бъдете така любезен.
Мъжът се усмихна весело и с видимо облекчение. Явно задържаният не беше цвете за мирисане и те се опасяваха от евентуални инциденти.
Но професионалната му школовка отново взе връх.
— Моля, чантичката ви — каза й, смущавайки се леко, но все пак доста твърдо.
Настя покорно разтвори всички ципове на дамската си чанта и му я подаде. Тя разбираше, че на слабото електрическо осветление на нощния перон е невъзможно да се различи истинската карта от фалшивата и момъкът бе длъжен да я провери дали носи оръжие. Ами ако не беше никакъв майор от милицията, а престъпничка и съучастничка на задържания, дошла да го освободи? Случваха се и такива неща.
— А сега джобовете ви — каза той, връщайки й чантичката.
Настя вдигна ръце, давайки му възможност да я опипа. Преминаващите покрай тях пътници им хвърляха учудени погледи и бързаха да се отдалечат.
— Да вървим — най-сетне й разреши младият мъж. Отново се качиха във вагона. Той влезе в купето и след малко отвътре се появи партньорът му.
— Мен ли търсите?
— Ако вие сте Генадий Петрович Веселков.
— Слушам ви...
Но вече бе станало неудобно да разговарят прави в тесния коридор. Във вагона непрекъснато влизаха нови пътници и двамата им пречеха да преминават. Наложи се пак да слязат на перона. Кондукторката ги изгледа доста подозрително — Настя първо се бе качила сама, после бе излязла на перона с някакъв мъж, той я бе претърсил, двамата отново се бяха качили и сега излизаше от вагона с друг мъж — тази работата си беше наистина за подозрение!
— Татяна Григориевна Образцова ме помоли да ви предам този плик. Утре тя ще си го вземе.
— Какво има в плика?
— А какво значение има това? — учуди се Настя. — Нали си личи, че не е бомба.
— Аз трябва да знам. Отворете го, моля.