Выбрать главу

„Правилно — помисли си тя. — Юнак си ти, лейтенант Веселков. Добре са те обучили. Никога не вземай никакви пликове от непознати хора, ако не знаеш какво има в тях. Това е една от детективските заповеди.“

Отвори плика и извади снимката на убития възрастен мъж.

— Само това е. Друго няма.

— Татяна Григориевна знае ли какво да прави с нея?

— Да.

— Нещо да й предам с думи?

— Не. Само голямата ми благодарност.

Лейтенантът направи крачка към прозореца на съседния вагон, за да погледне снимката на светло. Кондукторката от шести вагон, симпатична дебеланка, която досега си бе шепнала нещо с колежката си от седми, му хвърли недоволен поглед, след това изведнъж изахка и сграбчи Веселков за лакътя.

— Кой е този на снимката?

Веселков вдигна очи към Настя и отдръпна ръката си.

— Защо толкова ви интересува?

— Стори ми се, че този мъж наскоро пътува при мен. Един такъв представителен, вежлив. Може ли да го разгледам?

Настя кимна лекичко и лейтенантът подаде снимката на жената.

— Майчице! — плесна с ръце тя, вглеждайки се в лицето на мъжа от фотографията. — Та той не е жив!

— Не е жив — потвърди Настя. — Е, познахте ли го? Пътувал ли е при вас или само ви прилича на някого?

— Той е. Бяха двама. С него пътуваше един симпатичен арменец. Бяха заедно в двуместно купе.

Настя се паникьоса. До тръгването на влака оставаха само няколко минути. Сега тази жена щеше да отпътува, тази безценна свидетелка щеше да й се изплъзне буквално от ръцете и щеше да й се наложи да чака кога отново ще се появи в Москва. „Червената стрела“ не беше московски влак, а петербургски, кондукторката пътуваше от Петербург в Москва, връщаше се и почиваше. Ако беше обратното, тази пухкава женичка вдругиден сутринта щеше да бъде в Москва, но сега...

За оставащите няколко минути Настя направи почти невъзможното, изтръгвайки от слисаната кондукторка маса информация и получавайки твърдото й обещание да се обади по телефона, още щом се окаже в Москва. Влакът потегли, дебеланката стоеше до стъпалата и задъхано продължаваше да разказва подробности за своите бивши пътници, а Настя отначало вървеше бързо, а след това се затича, страхувайки се де изтърве някоя нейна дума. Дори и не бе подозирала, че е способна на такъв спринт.

— Позвънете ми! — извика, когато перонът най-сетне свърши и повече беше невъзможно да бяга редом с влака. — Позвънете ми на всяка цена! Това е много важно!

— Ще позвъня. — дочу се от отдалечаващия се вагон.

Настя с усилие нормализира дишането си и потътри крака към гарата. Сърцето й биеше някъде в гърлото, устата й беше пресъхнала, коленете й се подгъваха. Вървеше по перона и щастливо се усмихваше. Като че ли елементите от пъзела бяха започнали да си пасват един по един.

В службата по принцип не обичаха текущата рутинна работа, казваха, че тя те засмуквала, не ти давала възможност да се трудиш нормално, карала те да се занимаваш с дреболии, откъсвала те от нужните и важни неща. Но Настя Каменская знаеше, че тази досадна текуща работа имаше едно забележително свойство — тя й помагаше по-лесно да понася напрежението. Ако не бяха множеството дребни, а също така и още по-дребни неща, Настя навярно би умряла от пренапрягане, докато чакаше резултатите от Петербург.

— Стасов — беше предупредила Владислав, — няма да си тръгна от работа, докато не ми позвъниш. До среднощ ще чакам, ако е необходимо.

— А вкъщи не можеш ли да чакаш? — бе се засмял той.

— Не мога. На работа ми е по-лесно, защото имам с какво да се занимавам и да отвличам вниманието си.

Работа действително имаше много, защото на главата на всеки оперативен работник висяха по няколко убийства едновременно и във всяко от тях Настя имаше по някое свое късче, което трябваше да обработи. Копие от посмъртната фотография на неизвестния мъж тя беше дала на Михаил Доценко, за да показва на участниците в „нефтената“ презентация, и очакваше с нетърпение кога някой от тях ще си спомни нещичко. Дисциплинираният Миша й телефонираше на всеки два часа, но съобщенията му не бяха утешителни. Никой от разпитаните не бе виждал мъжа, пък и бяха разпитани далеч не всички.

Стасов се обади към десет и нещо.

— Настася Павловна, разкрий ми тайната си — весело се развика той в слушалката, — как успяваш по такива вяли признаци безгрешно да откриваш хората? При това и в такива срокове!

— Благодари на убиеца, а не на мен. Е, какво Влад? Да не би да се е получило?

— Че как иначе. При теб, Настя, винаги се получава. Жената на Мхитаров го е разпознала от пръв поглед. Даже не се усъмнила нито за секунда. Избрала го е от осемте предоставени й за разпознаване снимки. Моята Таничка те поздравява. А Веселков й казал, че си била превъзходна спринтьорка. Гледал те от прозореца на вагона как се надбягваш с влака. Направила си на нещастното момче неизгладимо впечатление. След неговите възторжени разкази за теб, Таня смята, че си истинска милиционерска суперменка, и е получила комплекси за малоценност.