Хедър Греъм
Не предавай любовта
ПРОЛОГ
Кемерън Хол, Тайдуотър, Вирджиния
Юни 1776 г.
— Аманда!
Вратата на спалнята се разтвори широко и в същия миг откъм морето се чу тътенът на оръдеен изстрел. Аманда с неудоволствие напусна сладкия си сън и скочи от леглото. Босите й крака се понесоха по равномерно лъснатия под към високия прозорец отсреща. Даниел подтичваше подире й. На пристанището имаше струпани кораби и над всички се вееше британски флаг. Проехтя втори гърмеж и над водата плъзна черен дим.
— Това е лорд Дънмор! Цели се по града! — ахна изумена Аманда, а когато се обърна назад, съзря загрижения поглед на Даниел.
— Да, Ваше Височество! Иска да си отмъсти на Кемерън, независимо от услугите, които му направихте.
В очите на Аманда блесна гневно пламъче. Тя беше изпълнила задълженията си, влизащи в споразумението с короната и въпреки това над Кемерън Хол надвисваше заплаха! Откакто лордът беше изгонен от Уилямсбърг, разрушението стана негова стихия. И сега беше тук! Изведнъж сърцето й се сви от страх. Той знаеше всичко! Той знаеше, че в лагера има скрито оръжие и барут! Но не тя му беше издала тази тайна! Вече нямаше с какво повече да я мъчат, но даже и да бяха измислили нещо, тя пак щеше да мълчи. Просто не можеше да върви срещу Ерик. Сега вече не.
— Аманда…
— Шшшт! Трябва да побързам!
И тя се спусна към гардероба.
— Помогни ми! — изкомандва енергично, докато събличаше нощницата и с треперещи пръсти се опитваше да завърже корсета си.
Даниел я следваше колебливо.
— Какво смятате да правите?
— Ще изпратя в гората робите, слугите и работниците! Освен това бих искала да разменя някоя друга дума с Дънмор.
— А ако баща ви или пък лорд Тейритън са при него?
— По дяволите! — изруга възбудено Аманда. — Трябваше да се сетя…
— Винаги първо трябва да мислите, преди да се впускате в ролята на шпионин, милейди! — отбеляза Даниел загрижено.
— Престани! — заповяда Аманда, докато нахлузваше някаква рокля над главата си. След това опъна на краката си чорапите и ги стегна отгоре с ластици. Какво беше сторила тя всъщност? Вече не знаеше за какво е по-добре да се моли — за победата или за поражението на британците.
Не, нямаше какво да му мисли повече. „А сега и обувките.“ — мърмореше си Аманда, нахлузвайки обувките с катарами. „Така, Даниел…“ — започна тя ново изречение, но усети, че гласът й отказва да й се подчинява. На вратата беше застанал британски офицер. Лорд Робърт Тейритън. Аманда веднага съобрази, че той трябва да идва откъм сушата, а привидното нападение се инсценира откъм морето.
— Здравейте, Аманда. — Той я гледаше подозрително. — О, Ваше Височество, каква впечатляваща гледка! Трябваше да дойда много по-рано, за да ви взема.
— Това не би било възможно — съобщи тя с презрение, докато очите й се плъзгаха почти съчувствено по светлата му коса и правилните черти на лицето му, образ, когото до скоро тя намираше за привлекателен. Но все пак по едно време й се беше удало да открие злата извивка на усмивката му! Да, за съжаление твърде късно тя успя да разбере същността на този хубав мъж.
— Дойдох, за да ви придружа — обясни Тейритън.
Паника обхвана Аманда.
— Няма да дойда.
— Моля? Да не би принцесата на торите да е преминала на страната на бунтовниците? Не се шегувайте! Кемерън знае кой ни осведомяваше. Освен това съм почти сигурен, че моите чувства биха могли да бъдат по-нежни от неговите.
Той я приближаваше бавно и погледът му се плъзгаше по елегантната й фигура. Мускулите на лицето му леко потрепваха, но въпреки това от него лъхаше непоколебимост. Може би все пак малко го смущаваше величието, което тази къща притежаваше даже и в отсъствието на стопаните си.
— А откъде Ерик може да знае нещо? — Аманда беше дълбоко възмутена. — Във всеки случай аз нищо не съм издавала!
— О, милейди, не ме заблуждавайте! Нали затова сме тук! Разбира се, че няма да ви оставим!
Когато той вече съвсем я приближи, тя усети устата си пресъхнала. Даниел се опита да застане помежду им, но Тейритън я избута грубо встрани. Аманда се отбраняваше според силите си и даже му издра бузата, той обаче само се изсмя и брутално изви ръцете й зад гърба.
— Край на глупавата игра, Ваше Височество! Вие ни извикахте и ние пристигнахме!
— Не! — изкрещя Аманда като обезумяла. Тя беше излъганата. Да, тя знаеше за съществуването на оръжието в складовете, но на никого не беше го издала. И сега яростно се бранеше.
Тейритън блъсна Даниел и сега тя лежеше безжизнена на пода.
— Вие я убихте! — Аманда се мъчеше, да се отскубне от хватката му. — О, как ви мразя! Колко много ви мразя…