Но Ерик не можа да смогне, за да изрече думи за извинение, тъй като зад вратата се чу гневно покашляне.
— Исках да проверя дали нещо не ви липсва, но както разбирам, имате си всичко — прозвуча гласът на Дамиен Розуел.
— Точно се сбогувах — отбеляза Ерик кратко, без да дава каквито и да е повече обяснения на своя приятел.
— Дамиен, трябва да ме разберете правилно — започна Ан Мари.
— О, разбирам ви много добре! — прекъсна я Дамиен с горчива усмивка. — Нашият многоуважаван лорд Кемерън е истински англичанин! Също като Хенри VIII! Прекарва ги една след друга! Какво ще направите с Аманда, милорд, ще я убиете ли или само ще се разведете?
— И двете неща си ги заслужава — отвърна Ерик вече по-меко.
— Ще ви придружа до Вирджиния.
— Няма да стане!
— Бихте могъл да…
— Дамиен, дръжте се прилично! Вашингтон няма да ви пусне.
— Ако й сторите нещо — закле се Дамиен с вдигнат юмрук, — плюя на цялата ви революция. Тогава аз ще ви убия! — Дамиен бе напълно сериозен, а в очите му блестяха сълзи.
— Дамиен, изслушайте ме — започна Ерик, но младежът вече беше изчезнал.
— Няма нищо. Ще се разбера с него по-късно — обеща Ан Мари.
— Лоша работа и все по-лоша ще става! — измърмори Ерик, преди да се поклони и да напусне стаята.
Сутринта на 25-ти юни Ерик се срещна с хората, които щяха да го придружат на борда на „Синтия“, малко корабче от флотилията на Дънмор. Армията на патриотите имаше все по-голяма нужда от кораби и затова се отнасяха към „Синтия“ с голямо внимание. „Добра земя“ имаше нужда от лек ремонт.
Когато три дена по-късно сутринта потеглиха по Джеймс ривър, Ерик забеляза през далекогледа си, че над Кемерън Хол се издигат пламъци. Там някъде се мяркаше и „Лейди Джейн“. Дали жена му е на борда? Задавайки си подобни въпроси, той предупреди войниците на оръдието да бъдат готови. Няколко минути по-късно даде команда за оръдеен изстрел по собствения си кораб. Сви устни само като си помисли, че може би Аманда се намира точно там. През бинокъла можеше да види, че къщата все още се държи, докато от складовете край брега бяха останали само пламтящи развалини. Междувременно „Лейди Джейн“ бе променила посоката си и сега се носеше право срещу тях.
— Не очакваха нападението ни! Още един изстрел и ще можем да ги ударим отстрани!
Замириса на барут, а видимостта ставаше все по-лоша. Ерик крещеше с все сила заповедите си, така че „Добра земя“ се тресеше от гласа му. Последва нов залп по „Лейди Джейн“. Разстоянието между корабите намаляваше все по-вече и когато съвсем се приближиха и сблъскаха с ужасен трясък, Ерик скочи на другия борд с извадена сабя. Войниците му го последваха и след миг на кораба се завърза лют ръкопашен бой.
— Най-после ми паднахте! — От барутния дим изскочи Тейритън и се хвърли с насочена напред сабя към Ерик, така че той едва ли можеше да отбие удара. — Мислехте си, че можете да ми се подигравате както си искате, така ли? — насъскваше се Тейритън. — Но вече му се вижда краят! Победителят съм аз, тъй като притежавам не само кораба ви, но и жена ви! Обещавам ви, че ще ги спукам от употреба!
На Ерик му бяха нужни само няколко секунди, за да преодолее първоначалното си стресване. С опитни движения той отби атаката на противника си.
— Нищо не сте спечелили, Тейритън! Абсолютно нищо! — Ерик бе отличен фехтувач и веднага го доказа, като завъртя оръжието си така, че върхът му се плъзна по брадичката на Тейритън.
Тейритън отскочи уплашен назад. Кървящата му брадичка така го обърка, че за Ерик не бе трудно да предприеме второ нападение. И точно в този момент видя Аманда.
Тя излезе на палубата от капитанската каюта. С чудната си зелена рокля приличаше на същество от друг свят, което случайна е попаднало в центъра на битката. Вятърът развяваше косите й и я правеше още по-хубава. Неговата жена — предателката! Вероятно е избрала Тейритън и по негово желание е тръгнала за Лондон, тъй като беше ясно, че не може да остане повече в Кемерън Хол.
„Не! Никога няма да го позволя!“ — закле се Ерик пред себе си. „Докато съм жив, ти няма да попаднеш в ръцете на този мъж! Ще се погрижа за това!“ Ерик спря следващото нападение на Тейритън с хладна решителност.
— Пуснете оръжието, Тейритън — извика той на противника си.
— Господи, някой трябва да ми помогне!
„Лорд Робърт Тейритън, а едновременно с това и дук Оуенфийлд не иска да се предава така бързо“ — мислеше си Ерик. „Но едни ден ще те убия!“ — закле се Кемерън и се обърна към петимата моряци, които се бяха притекли на помощ на предводителя си. Благодарение на Фредерик той бързо успя да обезвреди трима от тях, а останалите двама просто изчезнаха в барутния дим.