— В заложните къщи се продават и пистолети.
— Едва ли са стигнали дотам. Все още се намират в период на изчакване. А и Калифорния си има своите закони за търговия с оръжие. Освен това са похарчили само трийсет долара.
— С кредитната карта. Но биха могли да доплатят в брой. Портфейлите на Лозано и Балдачи са били тъпкани с пари.
— За да прикрият незаконна покупка? В такъв случай не биха се мотали толкова дълго в онзи ресторант. Не и в същия квартал. Биха се държали по-нервно, биха отишли другаде. Такова е вътрешното ми чувство. Затова приемам, че все още са невъоръжени.
— Надявам се да си прав — каза Жулиета. — Ако е така, със сигурност ще ни бъде по-лесно.
Търнър задържа бинокъла в продължение на трийсет минути, след което го подаде на Ричър и разтърка очи. Той раздалечи окулярите и нагласи фокуса — действие, което изискваше почти цял оборот на шайбата. Тя ли е сляпа или аз, зачуди се той.
— Ще звънна още веднъж на сержант Лийч — промърмори Търнър. — Искам да разбера дали е добре.
— Предай й моите най-сърдечни поздрави — каза Ричър и насочи вниманието си към обекта на триста метра под тях, слушайки разсеяно заключителните реплики на разговора.
Но там не ставаше нищо особено. Хамърът си беше на мястото, също като малката бяла кола. Никой не влизаше или излизаше през синята входна врата. По всичко личеше, че сержант Лийч е добре. Също и приятелката й Маргарет Вега. Поне засега.
Разговорът беше кратък. Търнър не каза нищо особено, но Лийч очевидно долови неизказаното и също така очевидно беше съгласна с нея, че заровете вече са хвърлени и възможностите са само две — побеждаваш или се прибираш у дома.
Синята врата продължаваше да е затворена. През по-голямата част от времето Ричър държеше бинокъла закован в нея, но на всеки двайсетина секунди го отместваше и леко встрани, за да огледа обстановката наоколо. Проследи пътя, по който бяха дошли, още от пряката с пикапа пред бакалията, захвърленото детско колело и колата на трупчета.
После идваше ред на главната артерия — в случая Вайнленд Авеню, което беше горе-долу на същото разстояние, южно от скоростната магистрала, колкото адвокатската кантора, северно от нея.
След това отново насочи бинокъла към синята врата, която продължаваше да е затворена.
После се зае да оглежда успоредните улици, но този път отдясно вместо отляво, в обратна посока от Т-образното кръстовище. Разположението на къщите беше огледално на тези под тях. Същото райониране, същият тип улици. Отвъд се виждаше пак същата главна артерия — „Вайнленд“, но още триста-четиристотин метра по-нататък, в южна посока. Което нарушаваше правоъгълната форма на квартала — по-висок отдясно, по-нисък отляво. Нещо като вимпел. Малко над горната му дясна част се намираха магистралата и адвокатската кантора под нея. А малко под долната му дясна част имаше някаква стара закусвалня с голям паркинг.
Ричър знаеше в коя посока ще тръгне.
Отново насочи бинокъла към затворената синя врата.
Вратата остана затворена точно до осем без една минута. После на прага отново се появи тя, същата както преди. С широка и почти грациозна крачка, вълниста коса, жълта тениска, яке и маратонки без връзки. Най-вероятно пак на бос крак. Може би имаше все същото насмешливо изражение. Но навън вече беше тъмно, а и оптиката имаше своите ограничения.
Тя беше същата както преди.
Но този път смени посоката.
Тръгна на изток вместо на запад. В обратна посока на магистралата. Към главната улица. Зад нея нямаше никой. Нито сянка, нито някаква охрана. Ричър посочи с ръка, а Търнър кимна.
— Възможно ли е да не са казали нищо и на двете? — попита той.
— Ясно е, че поне на детето не са казали — отвърна тя. — Няма как да изтърсят нещо от сорта: _Открихме баща ти, но решихме да го арестуваме_.
— Но биха могли да го кажат на майката. Ако обаче ме арестуват и хвърлят ключа в морето, тя едва ли ще може да разчита на някаква издръжка.
— Какво си намислил?
— Не изпратиха никого да я следи, а би трябвало. Ясно е, че след като не мога да стигна до нея в къщата, ще опитам извън нея. Но въпреки това я оставят сама. Единствената логична причина е, че не са им казали. Вероятно защото няма как да обяснят защо четирима души ги следват навсякъде. И по тази причина не изпращат никого.
— Освен това са скръндзи — добави Търнър. — Ако им кажат за какво става въпрос, ще трябва да им изпратят домашна помощница от службата, а това струва пари.
— Окей, ясно — кимна Ричър. — Но след като майката и детето несъзнателно играят ролята на примамка и когато напускат къщата, то Еспин или федералните могат да организират проследяване отдалече или с помощта на уж случайна кола.