— Съгласна съм.
— Но засега никой не помръдва. Колите им са на местата си.
— Може би изчакват да се отдалечи още малко.
— Ще видим.
Не се случи нищо. Момичето стигна до далечния край на улицата, свърна вдясно и изчезна. Къщата остана затворена, а колите отпред не запалиха двигателите си.
— Може би разполагат с още един екип — подхвърли Търнър.
— Ти би ли одобрила подобен бюджет?
— Естествено.
— А те? След като дори не са им изпратили домашна помощница?
— Добре. Екипът е само един и не мърда от мястото си. Мързел и самодоволство. Освен това ще им бъде трудно да си намерят ново място за паркиране.
— Не мърдат, защото ме мислят за достатъчно тъп, за да отида пеша и да почукам на вратата.
После се появи някаква кола. От далечния край на квартала, отбила от „Вайнленд“ и изминала същия път, който бяха изминали и те. Фаровете й извиваха наляво и надясно, но след като излязоха на улицата и продължиха направо, изведнъж станаха ослепителни. Подминаха хамъра, подминаха синята врата, изравниха се с бялата кола и спряха. Водачът включи на заден ход и натисна газта. Колата рязко потегли обратно. Покрай къщата и хамъра и надолу по улицата, чак до последното паркомясто. Което очевидно беше много по-далече, отколкото би желал шофьорът. Колата паркира плътно на втора линия, фаровете угаснаха. От нея слязоха двама мъже, почти неразличими в мрака. Бяха по-скоро сенки. Едната доста по-голяма от другата.
Мозъкът на гущера се пробуди. Един милиард години по-късно Ричър се приведе сантиметър напред.
52
На такова разстояние бинокълът не вършеше много работа, а светлината беше твърде слаба, затова Ричър се взираше напред и размишляваше. В Калифорния всеки един ден имаше почти четирийсет милиона души и вероятността двама конкретни индивиди да се появят, докато трети чака и наблюдава, беше нищожно малка.
Но малко вероятните неща все пак се случваха. Затова Ричър не изпускаше от очи двете неясни фигури и въртеше шайбата за префокусиране, докато те вървяха. Не използваха тротоара, а крачеха направо по платното. Бързо, рамо до рамо, засилвайки първоначалните му предположения. Когато подминаха хамъра и попаднаха под светлината на уличната лампа, той вече беше сигурен.
Шофьорът от първата вечер в компанията на дебелака с бръснатата глава и малките ушички.
Спряха точно пред къщата. За известно време останаха неподвижни, после се обърнаха в посоката, от която бяха дошли. Сякаш се взираха в далечния хоризонт. След това започнаха да се въртят. Бавно, в обратна на часовниковата стрелка посока, сочейки с пръст пред себе си, винаги с гръб към къщата и с вдигнати глави.
— Нас търсят — промърмори Ричър.
Завъртането продължаваше. Дебелият с малките уши пръв забеляза десния край на рампата. И по всяка вероятност веднага разбра за какво става въпрос. Ръката му се вдигна и повтори извивката на възвишението отдясно наляво, а след това обратно. За да подчертае релефа на квартала. После опря длан в гърдите си, сякаш искаше да каже: _Това е като в театъра — сцената е тук, а наоколо са разположени ложите_. Дланта му се вдигна, за да засенчи очите. Това постави началото на внимателен оглед на възвишението, сектор по сектор, метър по метър. Целта му беше очевидна — да открие най-подходящото място за наблюдение. Което стана факт след броени секунди. Погледът на дебелия се закова право в бинокъла, но от обратната му страна.
— Откриха ни — констатира Ричър.
— Не могат да стигнат до тук достатъчно бързо — обади се след кратка справка с картата Търнър. — Пътищата не го позволяват. Ще им се наложи да се спуснат до „Холивуд Боул“, да прекосят няколко по-ниски улици и чак тогава да поемат отново нагоре, по Сто и първа улица. Това е един доста голям завой.
— Момичето е навън, без придружители.
— Те издирват нас.
— А ние издирваме момичето. Следователно за тях е достатъчно да са близо до нея. Аз бих постъпил точно така.
— Но те не знаят къде е отишла.
— Не е трудно да разберат. Майка й отсъства, тя гледа телевизия докъм осем, а после излиза да си купи нещо за ядене.
— Едва ли ще я вземат за заложница.
— Тези хора жестоко пребиха Муркрофт. Освен това времето им свършва.
— Какво мислиш да правим?
Ричър не отговори. Просто пусна бинокъла в скута на Търнър, запали мотора, погледна през рамо и натисна газта. Старият кораб се плъзна покрай жълтите указателни стрелки, излезе на платното и почти веднага зави. После напусна 101-ва, за да се включи в 134-та. Ричър намали в очакване на първия изход. Би трябвало да е съвсем наблизо, водейки към „Вайнленд“. Оказа се прав. Излезе на авенюто, което предлагаше включване в две посоки — на север или на юг.