Леко разочарован, той пое на юг, пробивайки си път през задръстването. Придвижваха се успоредно на възвишенията, които ограждаха квартала. Подминаха първия хребет, подминаха и втория. На сто метра пред тях се появиха ярките светлини на закусвалнята с големия паркинг.
Появи се и момичето, което пресичаше „Вайнленд“ с очевидното намерение да стигне до заведението.
Той намали и я остави да мине на петдесетина метра пред него. В далечния край на паркинга се бяха събрали група тийнейджъри, най-малко осем на брой. Момичета и момчета, които просто киснеха встрани от осветената закусвалня и се смееха и блъскаха като всички хлапета. Момичето се насочи право към тях. Може би изобщо нямаше намерение да търси нещо за ядене. Може би беше хапнала у дома — нещо от фризера, стоплено в микровълновата фурна. Може би беше дошъл ред на социалните контакти след вечеря. На обичайното място за събиране на тайфата, която щеше да виси там до късно през нощта.
Което би било хубаво. Тайфата беше достатъчно голяма, за да й предложи сигурност.
Посрещнаха я с няколко равнодушни поздрава, няколко пляскания длан в длан, малко смях и известно раздвижване. Ричър беше на път да ги подмине и му се наложи да вземе бързо решение. Завъртя кормилото и се насочи към противоположния край на паркинга. Момичето продължаваше да разговаря с приятелите си. Езикът на тялото й издаваше спокойствие. Те й бяха близки, познаваха я много добре и я харесваха. Никакви притеснения.
Но няколко минути по-късно тя се отдели от тях. Езикът на тялото й казваше _Ще вляза вътре за малко_. Никой не направи опит да я последва, но тя не изглеждаше разочарована. По-скоро обратното. Изглеждаше доволна, че се е срещнала с приятелите си, но сега искаше да остане сама. Личеше си.
— Саможива е — отбеляза Търнър.
— И висока — добави Ричър.
— Това едва ли означава нещо.
— Знам.
— Не можем да останем тук.
— Искам да вляза след нея.
— Никакво „здрасти, как си“. Още е рано.
— Няма да разговаряме.
— Но ще привлечеш вниманието към нея.
— Само ако забележат колата ни.
Търнър замълча. Ричър гледаше как момичето отваря вратата и влиза. Закусвалнята беше традиционното крайпътно заведение от листове неръждаема стомана. Със заобления силует на ретроавтомобил и с повдигащи се нагоре прозорци — като в старите вагони, — с неонови букви в шрифт ар деко. Ричър знаеше всичко за закусвалните от този тип, най-вече за ритъма им. Беше прекарал стотици часове в тях.
— Само наблюдение — обади се Търнър.
— Окей.
— Никакъв контакт.
— Разбрано.
— Добре. Сега тръгвай, аз ще скрия колата някъде и ще чакам. Не се забърквай в нищо.
— Ти също.
— Звънни, като свършиш.
— Благодаря — рече Ричър.
Той слезе от колата и тръгна да прекосява паркинга. Чуваше колите по „Вайнленд“, чуваше свистенето на невидим самолет в небето. Чуваше и хлапетата, които продължаваха да подвикват и да се смеят. Моторът на рейнджровъра изръмжа зад гърба му. Той изчака за миг, колкото да си поеме въздух.
После дръпна вратата и влезе.
Интериорът също беше решен в традиционен стил. Точно както екстериорът. Сепарета отляво и отдясно, огромен барплот срещу вратата, отдалечен на около два метра от задната стена, в която се виждаше процеп за кухненските помещения. Всичко останало беше облицовано с огледални стъкла. Сепаретата бяха тапицирани с винил, а пред бара имаше дълга редица високи столчета. Всичко в пастелни тонове и много хром. Като кабриолетите от петдесетте. Подът беше покрит с линолеум, а останалите хоризонтални плоскости — с ламинат, оцветен в розово, синьо или бледожълто. И с някакви дребни шарки, наподобяващи драсканици с молив. Може би любовни послания, както винаги отбелязани с дата. При тази мисъл Ричър неволно си представи безкрайните редици тайнствени уравнения, свързани с преодоляване на звуковата бариера или създаването на водородната бомба.
Зад бара стоеше сивокос мъж с приведен гръб. Четирийсетгодишна русокоса сервитьорка обслужваше лявата част на салона, а дясната беше във владението на петдесетгодишна брюнетка. И двете бяха доста натоварени, тъй като заведението беше три четвърти пълно. Всички сепарета отляво бяха заети от хора, дошли да вечерят след работа, и от други, решили да хапнат, преди да си потърсят развлечения. В дъното седяха четирима хипстери, които явно държаха да се отличават от обикновените хипари. В дясната част на салона имаше две свободни сепарета, а на бара можеха да се преброят деветнайсет леко приведени гърбове и пет свободни столчета.