— Райкард? — прозвуча непознат глас.
— Не е Райкард — отвърна Ричър.
Тишина.
— А бе вие какво си въобразявате? — презрително подхвърли Ричър. — Някакви си склададжии срещу Сто и десета част на ВП? И тримата са извън строя. Останал си единствено ти. Сам-самичък. Как се чувстваш като следващата мишена?
Мълчание.
— Според мен не го заслужаваш — добави по-меко Ричър. — Не е честно и аз го знам много добре. Защото съм наясно как действат онези от Пентагона. Съчувствам ти и мога да ти помогна да се измъкнеш.
Тишина.
— Казваш ми имената им, връщаш се в Браг и забравям за теб.
Мълчание. После мембраната издаде три кратки сигнала и на екрана се изписа _край на разговора_. Ричър подхвърли телефона обратно на седалката и промърмори:
— Попитах те два пъти, трети няма да има.
Продължиха пътя си. Не след дълго пред очите им се появи Студио Сити, нагъсто застроен и оживен град. От двете страни на булеварда се нижеха офиси и магазини — някои в самостоятелни сгради, други обединени в малки търговски центрове като онзи в Северен Холивуд, до които се стигаше по вътрешни алеи. Част от тях разполагаха с отделни паркинги. Номерата на сградите се виждаха трудно, тъй като повечето магазини бяха тъмни. На два пъти се отбиха в погрешни паркинги, но сравнително скоро се озоваха на правилното място. Ниска варосана сграда с пет отделни офиса. Адвокатът на Голямото куче заемаше този в средата.
Оказа се обаче, че вече не е така.
Средният офис беше зает от някаква фирма за данъчни консултации. _Se Habla Español_, плюс още стотина езици.
— За шестнайсет години нещата се променят — обади се Търнър. — Едни хора се пенсионират, заменят ги други.
Ричър не каза нищо.
— Сигурен ли си, че това е адресът?
— Мислиш, че съм сбъркал, така ли?
— Може да ти бъде простено.
— Благодаря, но съм сигурен — тръсна глава Ричър и пристъпи напред, за да вижда по-добре.
Табелите бяха доста старомодни, а също и хвалбите, и обещанията. Адвокатът не се беше пенсионирал наскоро.
В дъното блещукаше слаба светлина.
— Таймерът на алармата — отгатна Търнър. — Вътре няма никой.
— Зима е — заяви Ричър. — Времето за плащане на данъци. Човекът е там.
— Е, и?
— Можем да поговорим с него.
— За какво? Може би очакваш да ти върнат надвзети суми?
— Най-вероятно препраща пощата на предишния наемател, а може би дори го познава. Освен това има шанс той да се окаже и хазяинът.
— А може би адвокатът е умрял преди десет години — каза Търнър. — Или се е преместил в Уайоминг.
— Има само един начин да разберем — отвърна Ричър, протегна ръка и силно почука по стъклото. — В този късен час ще бъде най-добре ти да проведеш разговора…
Жулиета позвъни на Ромео, защото и той имаше своите отговорности.
— Шраго докладва, че Ричър е докопал телефона на Райкард. Вероятно и пистолета. Освен това знае, че те са обикновени склададжии от Форт Браг.
— Не му е било трудно да направи връзката, като има предвид биографията на Задран — отвърна Ромео.
— Останахме само с един човек. Почти беззащитни.
— Шраго си го бива.
— Срещу тях? Вече изгубихме трима души.
— Това тревожи ли те?
— Разбира се, че ме тревожи. Губим играта.
— Някакви предложения?
— Мисля, че вече е време. Знаем кой е обектът на Ричър. Не ни остана нищо друго, освен да дадем зелена светлина на Шраго.
За момент изглеждаше, че Търнър ще се окаже права. Светлинка на включен таймер и нищо повече. Но Ричър продължи да чука и усилията му най-сетне дадоха резултат. В дъното на коридора се появи мъж, който размахваше ръце, за да го накара да престане. Ричър също размаха ръце, приканвайки го да се приближи. Нещата зациклиха. Мимиките на непознатия казваха _не приемам клиенти нощем_, в резултат на което Ричър изведнъж се почувства като малко дете, което чука на вратата на доктора посред нощ и вика: _Елате бързо, старият Джеб е погребан жив под купчина данъчни декларации!_ За щастие, човекът зад стъклото отстъпи пръв. Изпусна въздишка на досада и тръгна по коридора. Стигна до вратата, издърпа резето и отвори.
Оказа се млад, може би под трийсетте, азиатец. Беше облечен със сив панталон и червен суичър.
— Какво желаете?
— Да се извиним — отвърна Търнър.
— За какво?
— Че ви отнемаме от времето. Наясно сме, че то е ценно за вас, но се надяваме да ни отделите пет минути. Ще ви платим сто долара за тях.
— Кои сте вие?
— Да речем, че в момента сме държавни служители.
— Може ли да видя някакъв документ?
— Не.
— Но искате да ми платите сто долара, така ли?