— Само ако разполагате с актуална информация.
— За какво?
— За адвоката, който е използвал това място преди вас.
— Какво за него?
— Конгресът ни е възложил задачата да потвърдим достоверността на определена информация от пет различни източника. Вече сме проверили четири от тях и се надяваме вие да сте петият. Ако това се случи, всички ще се приберем у дома.
— Каква информация?
— Ще ви зададем един предварителен въпрос, който малко или много е чиста формалност. Разполагате ли със сведения дали обектът на нашето разследване е жив или мъртъв?
— Да, разполагам.
— И?
— Човекът е жив.
— Много добре — кимна Търнър. — Това ще ни свърши добра работа. А сега искаме да получим трите му имена по паспорт и настоящия му адрес.
— Трябваше да дойдете най-напред при мен, а не да ме оставяте последен — отвърна азиатецът. — Аз му препращам личната кореспонденция.
— Имахме заповед да проверим най-напред по-трудните източници. Така очакванията ни нарастваха. Отгоре надолу, а не по обратния път.
— Ще ви го напиша.
— Благодаря — кимна Търнър.
— Трябва да бъде максимално точен — обади се Ричър. — Предполагам, знаете колко са педантични сътрудниците в Конгреса. Ако някой е написал „авеню“, а друг — „ав.“, го правят на въпрос.
— Не се безпокойте — отвърна азиатецът.
Трите имена на адвоката бяха Мартин Мичъл Балантайн. Освен това не се беше преместил в Уайоминг. Адресът му все още беше в Студио Сити, Лос Анджелис, Калифорния. Почти на две крачки. Според картата на Търнър мястото се намираше на Колдуотър Кениън Драйв, откъм страната на „Вентура“. И вероятно адвокатът открай време си живееше там.
Което най-вероятно означаваше, че адвокатската му кариера не е била особено блестяща. Адресът беше на апартамент, построен някъде през 30-те години на миналия век, а това означаваше повече от осемдесет години разруха. Изглеждаше ужасно старомоден и овехтял. Стени в цвят на тъмнозелена луга, жълта светлина в прозорците.
— Не очаквай кой знае какво, защото може би изобщо няма да ни приеме — предупреди Търнър. — Доста е късно за неканени гости.
— Лампите му все още светят — рече Ричър.
— Другият вариант е да не си спомня нищо. Оттогава са изтекли цели шестнайсет години.
— От това положението ни не може да се влоши.
— Освен ако не реши, че целта ни е да обработим свидетел на обвинението.
— Би трябвало да го приеме като показания под клетва.
— Няма да се изненадам, ако просто ни изхвърли.
— Няма да го направи. Той е само един самотен старец, който със сигурност мечтае за гости.
Балантайн не ги изхвърли, но и не беше особено въодушевен от визитата им. Остана прав под рамката на вратата с физиономията на човек, който цял живот е отварял на неканени гости късно вечер. Беше среден на ръст и изглеждаше сравнително здрав. Годините му не бяха много над шейсет. Но изглеждаше уморен, мрачен, едва ли не печален. Имаше вид на човек, който се е опитал да завладее света, но е загубил. На устната му личеше белег, който очевидно не беше резултат от хирургическа намеса. А зад гърба му надничаше жена, която би трябвало да е съпругата му. Със същата мрачна физиономия, но не така вяла и по-открито враждебна.
— Бихме желали да купим петнайсет минути от времето ви, господин Балантайн — каза Ричър. — Какво ще кажете за сто долара?
— Вече не практикувам право — отвърна домакинът. — И нямам лиценз.
— Пенсиониран ли сте?
— Не, отстраниха ме от колегията.
— Кога?
— Преди четири години.
— Искаме да поговорим за един доста стар случай.
— На какво се дължи вашият интерес?
— Правим филм по него.
— Колко стар е случаят?
— Отпреди шестнайсет години.
— Срещу сто долара?
— Ваши са, стига да ги поискате.
— Влезте, пък ще видим дали ще ги поискам — отмести се от вратата човекът.
Влязоха в тесен коридор, след това се озоваха в тесен хол, обзаведен с доста по-добри мебели от това, което очакваше Ричър. Сякаш по някое време семейство Балантайн е било принудено да напусне предишното си, очевидно много по-добро жилище. Преди четири години може би. Отстранен от адвокатската колегия, може би глобен или съден, а може би тотално разорен.
— А ако не мога да си спомня? — попита Балантайн.
— Пак ще получите парите — отвърна Ричър. — Стига да направите честни усилия.
— Какъв е случаят?
— Преди шестнайсет години сте изготвили клетвена декларация от името на Хуан Родригес, известен още като Голямото куче.