Балантайн се приведе напред, готов да спечели сто долара срещу честните си усилия, но на практика беше спечелил някъде около долар и четвърт.
Съобразил това, той отново изправи гръб.
— Онази история, свързана с армията?
По гласа му личеше, че си е спомнил, но това не го правеше особено щастлив. Лош спомен, изскочил от царството на мъртвите. Сякаш „онази история, свързана с армията“ му беше причинила големи неприятности.
— Да — кимна Ричър. — Онази история с армията.
— А защо се интересувате от нея?
— Понеже сте използвали моето име в съчинението си.
— Вие ли сте този? — смая се Балантайн. — Тук, в дома ми?! Нима не пострадах достатъчно?
— Я се махайте от тук! — отсече жена му. — Веднага!
Очевидно говореше сериозно, защото повтори думите си още няколко пъти, наблягайки на _веднага_. Тонът, с който ги изричаше, беше доказателство, че съгласието е оттеглено и настъпва моментът на злоупотреба с гостоприемството. А Ричър беше обещал на Търнър два палеца върху пусковия бутон на ракетата, освен това се притесняваше леко, че контактува с евентуален свидетел на обвинението.
По тази причина стана и си тръгна, следван от Търнър. Спряха едва когато се озоваха при колата, и се облегнаха на капака.
— Значи всичко опира до архивите — промърмори Търнър.
— Стискай палци да е така.
— Ще използваш ли Съливан?
— А ти би ли я използвала?
— Абсолютно. Тя е старши офицер и работи за Военния съд, а не за някакви си „Човешки ресурси“.
— Съгласен съм — кимна Ричър, извади джиесема от джоба си и набра Едмъндс.
56
Насреща прозвуча познатият сънлив и леко раздразнен глас.
— По-рано тази вечер спомена, че от министерството притискат майор Съливан за бързо приключване на случая „Родригес“ — започна без предисловия Ричър.
— А ти ме будиш посред нощ с поредното си умно предложение, така ли?
— Не, искам от теб да разбереш кой точно е предал това искане на майор Съливан. Или поне канала, по който е било придвижено.
— Благодаря, че си се сетил за мен, но не е ли по-лесно да се обърнеш директно към майор Съливан?
— Предполагам, че ще е доста заета тези дни — рече Ричър. — Това е много важно за мен, капитане. И много спешно. Трябва да бъде направено веднага. Затова те моля да задействаш всичките си връзки — колкото по-бързо, толкова по-добре. Най-добре веднага.
Ричър опипа джобовете си и измъкна листчето с личния номер на Съливан, което му беше дала Лийч. Набра го и започна да брои сигналите. Тя вдигна на шестото позвъняване — според него едно съвсем прилично постижение. Вероятно спеше леко.
— Ало?
— Обажда се Джак Ричър. Помните ли ме?
— Как мога да ви забравя? Ние с вас трябва да си поговорим.
— Вече го правим.
— За положението, в което се намирате.
— Да го направим по-късно, става ли? В момента имаме друга спешна работа.
— В момента? Но сега е нощ!
— Или в момента, или много скоро. Зависи от вашето ниво на достъп.
— До какво?
— Току-що разговарях с адвоката, който навремето е изготвил клетвената декларация на Голямото куче.
— По телефона?
— Не, лице в лице.
— Изключително неразумно от ваша страна.
— Беше много кратък разговор. Помолиха ни да си тръгнем и ние го направихме веднага.
— Ние?
— С мен е майор Търнър. Офицер със същото звание и същите способности. Абсолютно независим свидетел. Тя чу всичко и има своето мнение.
— Какво по-точно е чула?
— Имате ли функция „търсене“ на компютъра, в който съхранявате архивите си?
— Естествено.
— Да речем, че аз напиша _Ричър, жалби срещу_, какво ще получа?
— Точно това, което вече знаете. Клетвената декларация на Голямото куче срещу вас или нещо подобно.
— Мога ли да вярвам, че тази компютърна функция е бърза и надеждна?
— Ама вие наистина ли ме будите посред нощ, за да си говорим за компютри?
— Нуждая се от информация.
— Системата е доста бърза. Не е особено интуитивна но спокойно може да ви отведе директно до търсения документ.
— Подхвърлих за случая пред споменатия адвокат и той си го спомни веднага. Нарече го „онази история, свързана с армията“, а после попита какво общо имам аз. Казах му, а той викна: „Нима не пострадах достатъчно?“.
— Какво е искал да каже според вас?
— Ако бяхте там, веднага щяхте да разберете. Дори само от тона, с който го каза. Клетвената декларация на Голямото куче не е била само жалба, която той е подал, а след това е забравил за нея. Не е било рутинно оплакване, а нещо _по-особено_. Една цяла история с начало, развитие и край. Предполагам, че краят е бил доста неприятен. Натам сочи информацията, която сме събрали. А лично за него това е бил един много неприятен случай, който е променил целия му живот. Спомня си го с огромно съжаление.