*
Качиха се на колата и поеха на изток по панорамния път и обратно към Вайнленд Авеню. От там се насочиха на юг, покрай квартала на момичето и отбиха към закусвалнята с големия паркинг. Разбира се, момичето отдавна го нямаше. Както русокосата сервитьорка и клиентите, отбили се за вечеря. Час пик беше отминал и сега бяха останали само късните посетители — в случая трима мъже в отделни сепарета с кафе пред себе си и някаква жена, която ядеше пай. Тъмнокосата сервитьорка си бъбреше с мъжа на бара. Ричър и Търнър спряха на вратата и брюнетката забърза да ги посрещне.
— Съжалявам, но преди известно време ми се наложи да изляза набързо и нямах време да си платя кафето — рече Ричър.
— Сметката е уредена — отвърна сервитьорката.
— От кого? Надявам се не от момичето. Не би било честно.
— Сметката е уредена — повтори тъмнокосата жена.
— Всичко е наред — обади се и Артър, мъжът зад бара, който продължаваше да бърше с кърпа излъскания плот.
— Колко струва чаша кафе? — обърна се към него Ричър.
— Два долара и един цент с данъка.
— Добре е да го знам — кимна Ричър, сложи две банкноти по един долар на бара, а след известно ровене из джобовете си добави и монета от един цент. — Връщам си борча — добави той. — На онзи, който ми е платил. Не искам да се чувствам длъжник на никого.
— Окей — кимна човекът, но не посегна да прибере парите.
— Тя ми каза, че е редовен клиент тук.
— Коя тя?
— Саманта. Младото момиче.
— Има нещо такова — кимна Артър.
— Предайте й моите извинения за внезапното ми изчезване. Не искам да си мисли, че съм някакъв невъзпитан грубиян.
— Тя е само дете. Какво ти пука?
— Мисли си, че работя за правителството. Не искам да остава с лошо впечатление. Тя е умно момиче и трябва да уважава институциите.
— А за кого всъщност работиш?
— За правителството — отвърна Ричър. — Но не в някое от онези ведомства, за които вероятно си е помислила.
— Добре, ще й предам — кимна барманът.
— От колко време я познаваш?
— По-дълго, отколкото познавам теб. Ако трябва да избирам между твоите въпроси и запазването на личното й пространство, със сигурност ще избера второто.
— Разбирам — кимна Ричър. — Не съм и очаквал нещо друго. Ще й предадеш ли още две изречения от мен?
— Какви изречения?
— Кажи й да не забравя за шестоъгълниците.
— Какви шестоъгълници?
— Едни много мънички шестоъгълници — отвърна Ричър. — Кажи й, че това е страшно важно.
Върнаха се в колата и запалиха двигателя, но не потеглиха. Останаха на просторния паркинг, под мигащите синьо-розови светлини на рекламата в стил ар деко.
— Мислиш ли, че е в безопасност? — попита Търнър.
— Военната полиция и ФБР цяла нощ ще зяпат към спалнята й. И двата екипа очакват появата на външен човек, който би трябвало да съм аз. Но това няма как да стане, защото нямам никакви намерения да ходя там. Вероятно и Шраго, просто защото знае това, което знам и аз. Тоест никой от нас двамата няма как да проникне в къщата тази нощ. По тази причина отговорът ми е да, тя наистина е в безопасност. Почти случайно, но е факт.
— Тогава не е зле да помислим къде ще отседнем. Имаш ли някакви предпочитания?
— Ти си командирът.
— Аз искам в „Четири сезона“, но няма как да стане, защото трябва да използваме кредитните карти, а транзакцията ще бъде засечена моментално. Остава ни единствено възможността да платим в брой, а това означава мотел. Тоест — да отидем на онова място на летище Бърбанк, където се запознахме с проститутката Емили. Ще бъде част от автентичния опит, който трупаме.
— Като да караш кола по Мълхоланд Драйв.
— Или да застреляш човек на същия този Мълхоланд Драйв.
— Добре ли си?
— Ако имам проблем, ти ще си първият, който ще разбере — отвърна Търнър.
Мястото със сигурност беше автентично. Беше с телена решетка на прозорчето на рецепцията и не приемаше друг вид разплащания освен в брой. Предположиха, че стаята ще е студена и влажна, но мотелът се намираше в Лос Анджелис, където нищо не е студено или влажно. В замяна на това изглеждаше някак нестабилна и чуплива, като от прегоряла на слънцето хартия. Но беше функционална и почти комфортна.
Колата беше паркирана през пет врати по-нататък. Нямаше къде другаде да я скрият. Мястото й обаче беше достатъчно безопасно, дори ако попаднеше пред очите на Шраго. Той най-вероятно щеше да наблюдава стаята насреща или пък директно да нахлуе в нея. А след като откриеше, че обитателите й не са тези, които търси, сигурно щеше да реши, че те заемат стаята отляво или тази отдясно. С шанс петдесет процента да улучи от първия път. Но тъй като щеше да удари на камък, автоматично щеше да се превърне в извършител на три отделни прониквания с взлом — при това още преди да е открил мишената. Може би щеше да реши, че колата все пак се намира на две крачки от мястото, на което би трябвало да бъде. Колко стаи още трябваше да провери? Някой щеше да му пръсне главата още преди да е изминал и пет крачки, а малките му подкастрени ушички щяха да литнат надалече, като шестоъгълни шрапнели.