Едмъндс взе от масата клетвената декларация и акта за раждане и ги върна в папката — на точно определените места. Самата папка изчезна в куфарчето, ключалките щракнаха.
— Предполагам, знаете, че Военният кодекс все още третира неузаконените връзки като престъпление — добави тя. — Особено при хора с достъп до секретна информация, за които се счита, че рискът от компрометиране е много висок. Още повече когато става въпрос за връзки с цивилни. Но ако се уверя, че вие постъпвате разумно по отношение на госпожица Дейтън, бих могла да убедя прокурора да пренебрегне това съображение. Особено ако подходите проактивно към госпожица Дейтън и й направите някакво предложение. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Убедена съм, че подобна инициатива ще бъде приета благосклонно. От прокурора, имам предвид.
Ричър не каза нищо.
— Все пак това се е случило много отдавна — добави Едмъндс. — Очевидно без заплаха за националната сигурност. Освен ако не се намеси и другият ви проблем — този с господин Родригес. Там със сигурност ще ви обвинят във всички земни грехове, а аз ще бъда безсилна да ви помогна.
Ричър не каза нищо.
— Ще поддържаме връзка, майоре — изправи се Едмъндс. — Ако имате нужда от нещо, обадете се.
Тя излезе от стаята и затвори вратата. Ричър долови потракването на токчетата й по линолеума, после престана да чува каквото и да било.
В цялата човешка история бащинството е едно от най-обичайните състояния на мъжете. Но за Ричър то винаги беше нещо теоретично, което едва ли ще се случи точно на него. Като спечелването на Нобеловата награда, участието в Световното първенство по бейзбол или способността да пееш вярно. Нещо, което по принцип е възможно, но не за него. Познаваше много бащи и дядовци, най-вече своите собствени. Познаваше бащите на своите приятели, които на свой ред се женеха и създаваха семейства. Смяташе, че да бъдеш баща е нещо естествено, но едновременно с това и безкрайно сложно. На пръв поглед лесно. В дълбочина твърде огромно, за да се притесняваш за него. Приемаш го като всекидневие, надяваш се на най-доброто и се учиш в крачка. Собственият му баща винаги му бе изглеждал компетентен и владеещ положението. Но като се обърнеше назад, беше ясно, че и той се бе нагаждал в движение.
_Саманта Дейтън_.
_Сам_.
_Четиринайсетгодишна_.
Ричър нямаше повече време да мисли за нея. Не и в този момент. Защото вратата се отвори и на прага застана Морган. Отново в парадната си униформа и с очилата на носа, отново спретнат, стегнат и сдържан.
— За днес си свободен, майоре — обяви той. — Бъди тук утре преди осем нула-нула.
Наказание чрез скука. Един дълъг и празен ден. Позната тактика. Ричър не каза нищо. Просто седеше на стола и гледаше в празното пространство. Лошото поведение и малките демонстрации на неподчинение не можеха да утежнят положението му. Не и на този етап. Но Морган му отговори със същото. Стоеше на прага и придържаше отворената врата, безчувствен като камък. В крайна сметка Ричър беше принуден да се надигне и да излезе навън. Остана в коридора достатъчно дълго, за да чуе как Морган затваря вратата на собствения си кабинет.
После спря и се обърна.
Стая 209 се намираше в далечния край на коридора, вляво. Кабинетът на Калвин Франц от онези години. Добър приятел, вече мъртъв. Ричър бутна вратата и надникна. Вътре имаше двама мъже, които не познаваше. Волнонаемни, но не онези от мотела. Не онези с тениските. Тези тук седяха с гръб един към друг и съсредоточено работеха на компютрите си. Обърнаха се да го погледнат.
— Продължавайте — рече Ричър, затвори вратата и се обърна.
Насреща беше 210, някогашният кабинет на Дейвид О’Донъл. Доколкото му беше известно, О’Донъл все още беше жив и работеше като частен детектив във Вашингтон. Недалече от тук. Отново надникна. Зад бюрото седеше жена в униформа. Лейтенант.
— Извинете — промърмори Ричър.
Стая 208 беше някогашният кабинет на Тони Суон. Също добър приятел, също мъртъв. Надникна и в нея, но стаята се оказа празна. Самостоятелен кабинет, за един човек. И този човек явно беше жена. На перваза на прозореца имаше дамска униформена шапка, а върху бюрото лежеше тънък дамски часовник, обърнат наопаки.
Вече се беше запознал с 207 — някогашното царство на Карла Диксън, а сега ничие. Заседателната зала. Доколкото му беше известно, Диксън все още беше жива и здрава. Работеше като експерт-счетоводител към криминалната полиция на Ню Йорк, което означаваше, че е много заета.