Стая 206 беше някогашният кабинет на Франсис Нили, разположен точно срещу неговия. Защото беше дясната му ръка. Никога не беше имал по-добър сержант от нея. Жива, здрава и просперираща някъде в Чикаго, помисли си той. Зад бюрото седеше лейтенантът, който предишната вечер го беше откарал до мотела. С първата кола, шофирана от редник първи клас. Говореше по телефона и се обърна да го погледне със слушалка в ръка. Ричър поклати глава и се оттегли.
Стан Лаури беше заемал стая 204. Твърд като скала мъж, отличен следовател. Беше напуснал рано — единственият член на първоначалния екип, проявил благоразумието да се махне, преди да е пострадал. Беше се преселил в Монтана да отглежда овце и да произвежда масло. Никой не знаеше защо. Единственият чернокож овчар в радиус от хиляда и петстотин километра, при това без никакъв фермерски опит. Но запознати твърдяха, че бил щастлив. Преди да го блъсне някакъв камион. В момента кабинетът му заемаше някакъв капитан в парадна униформа. Нисък мъж, наконтен като за пред съда, където му предстои да дава показания. Нямаше друго обяснение за всичките боклуци, с които се беше накичил.
— Извинете — промърмори Ричър и продължи нататък.
Стая 203 все още беше склад за веществени доказателства, както по негово време. Същото се отнасяше и за 201, където се съхраняваха архивите. Стая 202 беше кабинетът на администратора. Човекът зад бюрото беше сравнително възрастен и доста посивял. От вида му личеше, че го измъчва нещо — най-вероятно принудителната раздяла със семейството му. Ричър му кимна за поздрав, затвори вратата и пое към стълбите за долния етаж.
Мрачният сержант на пропуска беше приключил смяната си, заменен от Лийч. В коридора зад гърба й бяха разположени кабинетите от 101 до 110. Ричър ги провери един по един. Преди години 109 и 110 бяха заети от Хорхе Санчес и Мануел Ороско, а сега в тях работеха подобни хора, но от по-ново поколение. Обитателите на кабинетите от 101 до 108 не представляваха интерес, с изключение на този в номер 103 — дежурния офицер. В момента той беше млад и добре изглеждащ капитан, който едва ли имаше трийсет. Бюрото му беше два пъти по-голямо от нормалното, отрупано с телефони, бележници и разпръснати документи, сред които изпъкваше огромен тефтер с бухнали от прелистване страници, наподобяващ тупираните прически със завити краища от 50-те години на миналия век. Най-горната страница беше покрита с гневни драскулки. Останалото обзавеждане включваше кутии за архивите, телефони и класьори за документи. Беше ясно, че дежурният прекарва по-голямата част от времето в телефонни разговори — някои отклонени, други чакащи, но без съмнение всичките досадни. Ричър позна гласа му в момента, в който проговори. Беше го чувал няколко пъти при обажданията си от Южна Дакота. Именно той го беше прехвърлял на Сюзан Търнър.
— Има ли и други служители на етажа? — попита го Ричър.
— Само това, което виждате — поклати глава младежът. — Имаме куп хора, разпръснати из страната и в чужбина, но в тази военна област сме само ние.
— Колко са в Афганистан?
— Двама.
— С какво се занимават?
— Не мога да ви дам подробности.
— Опасни задачи?
— Че какви други може да има в Афганистан?
Ричър моментално усети нещо особено в гласа му.
— Наред ли е всичко около тях?
— Вчера пропуснаха задължителната радиовръзка.
— Необичайно ли е това?
— Случва се за пръв път.
— Знаете ли каква задача изпълняват?
— Не мога да ви кажа.
— Не искам да ми кажете. Питам ви дали знаете. В смисъл, доколко секретна е тяхната мисия?
Младежът се забави за миг, после поклати глава.
— Не знам каква е мисията им. Единственото, което знам, е, че са на майната си и нямаме връзка с тях.
— Благодаря, капитане — кимна Ричър и се насочи към пропуска, където попита Лийч дали има някоя свободна служебна кола. Забелязал колебанието й, той побърза да добави: — Освободиха ме до края на деня. Полковник Морган не каза, че трябва да вися в ъгъла и да не правя нищо. Вероятно е пропуск от негова страна, но аз имам право да тълкувам заповедите по най-изгодния за себе си начин.
— Къде искате да отидете? — попита Лийч.
— Във Форт Дайър, за да поговоря с полковник Муркрофт.
— Адвокатът на майор Търнър?
Ричър кимна.
— Освен това Дайър се намира на по-малко от осем километра — добави той. — Едва ли някой ще си помисли, че ставате съучастничка в тежко престъпление.
Лийч се поколеба за миг, после измъкна някакъв изподраскан ключ от чекмеджето пред себе си.