— Син шевролет седан, доста старичък — каза тя. — Искам го обратно преди края на работния ден. Не мога да ви го оставя за през нощта.
— А чия е червената спортна кола на паркинга?
— На майор Търнър.
— Познавате ли хората, които са на мисия в Афганистан?
— Да — кимна тя. — Приятели са ми.
— Добри ли са?
— Най-добрите.
11
Шевролетите на паркинга бяха три. Два от тях стари, но само един стар и син. Мръсен, очукан и раздрънкан, навъртял стотици хиляди километри. Но това не му попречи да запали от първия път, което беше важно — дневният трафик бе доста бавен, с много светофари и опашки пред тях, с много задръствания. За щастие, проникването в самата база стана по-бързо, отколкото предишния ден. Охраната на портала беше сравнително благосклонна. Ричър се досети, че Лийч пак се е обадила. Значи вече му ставаше нещо като съюзник. Да имаш сержант на своя страна си беше голямо облекчение — така нещата се случваха по-безпроблемно и гладко. Докато обратният случай — да имаш сержант, който е против теб — беше убийствен.
Той остави колата на паркинга и влезе в сградата. Тук нещата се позакучиха. Жената на пропуска навъртя куп телефони, но не успя да открие Муркрофт. Нямаше го в хотелската му стая, нямаше го при юристите, нито при надзирателите, нито в килиите. Оставаше само едно място. Ричър пое към сърцето на комплекса и не след дълго видя табела със стрелка, на която пишеше _Офицерски клуб_. Времето за закуска отдавна беше минало, но късните закуски бяха обичайна привилегия за старшите офицери от тила. Най-вече за умниците от академичните среди, дошли на кратка визита.
Офицерският клуб се оказа приятно и приветливо заведение — правоъгълно, с нисък таван, наскоро реновирано, вероятно от фирма, специализирана в ремонти на хотели от среден клас. Изобилие от светло дърво и зелени тъкани. Изобилие от ниски преградни стени, създаващи уютни сепарета. Подът беше със сравнително нов мокет, а венецианските щори на прозорците бяха полуотворени. Ричър пристъпи по-навътре. Повечето от малките сепарета бяха празни, но Муркрофт седеше в едно от тях. Беше нисък, закръглен и приветлив, на средна възраст, облечен в униформа. Името му беше изписано с едри букви на пришитата над дясното джобче лента. Ядеше препечен сандвич на голяма и изолирана маса, предназначена за четирима.
Срещу Муркрофт седеше майор Съливан — адвокатката на Ричър по делото „Голямото куче“. Тя не се хранеше. Това беше логично, защото вече беше закусвала в онзи гръцки ресторант в компанията на Ричър. Пред нея имаше само чаша кафе. Говореше и слушаше по различен начин — както майорите разговарят с полковници, или както учениците — с учителите си.
Ричър пристъпи в сепарето, дръпна един стол и се настани между двамата.
— Нали нямате нищо против да се присъединя? — небрежно попита той.
— Кой сте вие? — учудено го погледна Муркрофт.
— Това е майор Ричър, моят клиент — побърза да го представи Съливан. — Онзи, за когото ви разказах.
Гласът й беше равен и безизразен.
— Сигурен съм, че майор Съливан ще ви приеме в по-подходящо време, ако искате да говорите във връзка с делото ви — каза полковникът.
— Аз искам да говоря с вас.
— С мен ли? За какво?
— За Сюзан Търнър.
— Какъв е интересът ви?
— Защо не сте обжалвали задържането й под стража?
— Преди да обсъждаме детайли, трябва да докажете, че имате законен интерес към случая.
— Всеки гражданин може да прояви законен интерес към правилното прилагане на процедурите спрямо друг гражданин.
— Мислите, че аз действам неправомерно?
— Ще реша какво мисля, след като отговорите на въпроса ми.
— Обвинението срещу майор Търнър е много сериозно.
— Но мярката за неотклонение не е наказателна мярка. Нейната цел е единствено осигуряване присъствието на обвиняемия на процеса. Така пише в закона.
— Вие юрист ли сте? Името ви не ми говори нищо.
— Бях военен полицай. Всъщност и сега съм такъв. Отново. По тази причина съм добре запознат със законите.
— Наистина ли? Може би колкото един водопроводчик с механиката на флуидите и термодинамиката?
— Много самомнително, господин полковник. В края на краищата това не е неврохирургия.
— В такъв случай очаквам да ме просветлите.
— Ситуацията около майор Търнър не изисква задържане под стража. Тя е офицер в американската армия и едва ли ще избяга.
— Давате персонална гаранция, така ли?
— Почти. Тя е командир на Сто и десета специална част към Военната полиция. Също като мен преди време. Аз не бих избягал, тя — също.