Не се връщай

— Бих могъл, но не съм го направил.

— Пребит е много жестоко.

— След като казвате — сви рамене Ричър.

— Казвам. Сигурно навсякъде е имало кръв.

— Жестоките побои не минават без кръв — кимна Ричър.

— Кажете нещо за дрехите си.

— Кои дрехи?

— Тези, с които сте облечен.

Ричър огледа премяната си.

— Нови са — рече той. — Току-що ги купих.

— Откъде?

— От един малък търговски център на две преки от мотела.

— И защо ги купихте?

_Скоро ще я освободят_.

— Беше крайно време — каза Ричър.

— Предишните ви дрехи бяха мръсни, така ли?

— Предполагам.

— Изцапахте ли ги с нещо?

— С какво?

— Например с кръв.

— Не, по тях нямаше кръв.

— Къде са те сега?

Ричър не отговори.

— Разпитахме рецепциониста във вашия мотел — добави Подолски. — Той каза, че сте му наредили да опразни кошчетата за смет в стаята ви.

— Не беше точно нареждане.

— Но въпреки това той ги е опразнил, както сте му казали. Малко преди да мине боклукчийският камион. В резултат на което старите ви дрехи вече ги няма.

— Случайно съвпадение.

— Много удобно за вас — повтори Подолски. — Не мислите ли?

Ричър не отговори.

— Рецепционистът е проверил дрехите ви — продължи Подолски. — Имал такъв навик. Били твърде големи за него, разбира се, но си помислил, че може да ги даде на някого. Но не. Били прекалено мръсни, а по тях имало нещо, което приличало на кръв.

— Но не кръвта на Муркрофт — поклати глава Ричър.

— Чия тогава?

— Носих ги доста време, изцапаха се.

— Често ли се биете?

— Колкото се може по-рядко. Но понякога се порязвам при бръснене.

— Взели сте и душ, нали?

— Да.

— Винаги ли се къпете по два пъти на ден?

— Понякога.

— А днес имахте ли специална причина за това?

_Скоро ще я освободят_.

— Не, нямах.

— Може би за да измиете кръвта от себе си?

— По мен не е имало кръв.

— Какво ще открием, ако проверим канализацията?

— Мръсна вода — отвърна Ричър.

— Сигурен ли сте?

— Цялата стая е мръсна.

— В момента сте обвинен в убийство, нали? Извършено преди шестнайсет години. Жертвата се казва Хуан Родригес, когото сте пребили.

— Обвинението е фалшиво.

— Това вече съм го чувал. Горе-долу така се е изразил и полковник Муркрофт, нали? Според майор Съливан сте заявили нещо подобно пред него, но той не е проявил съчувствие. Това ли ви ядоса?

— Не ме ядоса, но малко ме притесни.

— Сигурно е доста уморително да бъдете повсеместно неразбран.

— Много ли е зле Муркрофт? — попита Ричър.

— Обзема ви чувство за вина, а?

— Обзема ме чувство на загриженост. За него и за клиентката му.

— Чух, че дори не познавате тази жена.

— Какво значение има това?

— Лекарите се надяват, че Муркрофт ще излезе от комата. Но никой не може да каже кога и в какво състояние. Ако изобщо излезе.

— Сутринта бях за известно време в щаба — рече Ричър.

— Да, за двайсет минути — кимна Подолски. — Проверихме го. Какво правихте през останалото време?

— Разхождах се.

— Къде?

— Наоколо.

— Някой видя ли ви, докато се разхождахте?

— Не мисля.

— Много удобно — каза за трети път Подолски.

— Аз не съм вашият човек, господин следовател. За последен път видях Муркрофт, когато излизаше от Офицерския клуб, щастлив и доволен. А в момента нападателят му със сигурност ви се присмива, че си губите времето с мен.

— Казано иначе, вие твърдите, че някой друг го е нападнал?

— Очевидно.

— И това съм го чувал — рече Подолски.

— Никога ли не грешите?

— Няма значение, въпросът е дали _сега_ греша. Но едва ли. Пред себе си имам човек, който и друг път е нанасял побои и когото са видели да спори с жертвата непосредствено преди престъплението. Установено е, че същият този човек е изхвърлил пълен комплект дрехи веднага след него и се е къпал за втори път този ден. Освен това е имал достъп до превозно средство, а маршрутът му не е категорично установен. Вие сте били следовател, нали? Как бихте постъпили на мое място?

— Бих потърсил истинския извършител. Сигурен съм, че това го пишеше някъде.

— Ами ако този извършител обяви, че не е истинският?

— Това се случва постоянно. В такъв случай трябва да използвате личната си преценка.

— Точно това правя в момента.

— Жалко.

— Покажете ми ръцете си.

Ричър сложи ръцете си на масата с дланите надолу. Големи, груби, загорели. С розово около леко подутите кокалчета — спомен от предишната вечер. От онези хлапаци с тениските. Ляво кроше, последвано от десен ъперкът. Силни удари. Не най-силните, на които беше способен, но достатъчно солидни. Подолски мълчеше и гледаше ръцете му.