— Защо сте толкова загрижен за майор Търнър?
— Харесах гласа й по телефона.
— Може би сте се ядосали на Муркрофт.
— Изглеждах ли ви ядосан?
— Малко.
— Грешите, госпожо адвокат. Изобщо не съм изглеждал ядосан, защото не бях. Седях си търпеливо. Той не е първият преподавател, с когото съм се срещал. Все пак и аз съм ходил на училище.
— Аз се почувствах неудобно.
— Какво казахте на Подолски?
— Само това. Че е възникнал спор и съм се почувствала неудобно.
— Казахте ли му, че съм ядосан?
— Вие се конфронтирахте с него. Спорехте.
— А какво трябваше да направя? Да застана мирно и да му козирувам? Той все пак не е председател на Върховния съд.
— Уликите срещу вас изглеждат доста сериозни. Особено смяната на дрехите. Това си е истинска класика.
Ричър не каза нищо, защото отново се ослушваше. В коридора се разнесоха стъпки. Двама души, и двамата мъже. Тихи гласове, кратки и спокойни изречения. Сбит и ясен обмен на рутинна информация. Стъпките затихнаха по коридора. Никакви звуци на отваряща се врата. Нито изщракване, нито стържене на пантите, нито жвакащ силикон.
— Майоре? — отново се обади Съливан.
— Имате ли портмоне в куфарчето си? — попита Ричър.
— Какво?
— Чухте ме.
— Защо трябва да имам?
— Защото не носите дамска чанта. И защото, с ваше позволение, униформата ви е доста прилепнала, а джобовете й изобщо не са издути.
Ръцете на Съливан останаха върху куфарчето.
— Да, имам портмоне вътре — призна тя.
— Колко пари има в него?
— Не знам точно. Може би трийсетина долара.
— А колко изтеглихте от банкомата последния път?
— Двеста.
— А в куфарчето ви има и джиесем, нали?
— Да.
— Значи уликите срещу вас са точно толкова сериозни, колкото и срещу мен. Ясно е, че сте звъннали на своя съучастник и сте му предложили сто и седемдесет долара да срита задника на някогашния ви преподавател. Може би защото оценките ви при него не са били отлични и сте му имали зъб въпреки изтеклите години.
— Това е смешно!
— И аз мисля така.
Съливан замълча.
— Какви бяха оценките ви? — попита Ричър.
— Не бяха отлични.
Ричър отново се ослуша, но в коридора цареше тишина.
— Подолски ще изиска пълно претърсване на сметището и ще открие дрехите ви. Няма да бъде трудно, защото последните количества боклук винаги са най-отгоре. Как мислите, дали ще издържат на евентуалния ДНК анализ?
— Лесно, защото не съм аз — отвърна Ричър.
В коридора отново се чуха стъпки. Тихи и леки, на двама души, които, изглежда, вървяха един след друг. Спряха. Прозвуча някакво обяснение. Тривиално, на нисък глас, кратко. Може би: _Тази, полковник, другата е заета_. Последваха звуците от отварянето на вратата: рязко изщракване на бравата, леко стържене на пантите, тихо жвакане на силиконовото уплътнение.
Появата на адвокат, със сигурност този на Търнър. Защото тя беше единственият друг обитател на ареста. А адвокатката на самия Ричър все още беше в сградата. Дотук добре.
_Ези и ези_.
_Два пъти едно след друго_.
— Разкажете ми за този афидавит на Родригес — каза Ричър.
— Афидавит означава писмени показания под клетва.
— Знам — каза Ричър. — Както споменах пред стария ви приятел Муркрофт, това не е неврохирургия. Въпросът е дали подобен документ може да обвинява и от гроба. В практически смисъл. В реалния свят.
За пръв път от началото на разговора Съливан вдигна ръцете си от куфарчето и ги разпери. Беше двусмислен жест — академичен, така да се каже. _Може би да, може би не_.
— Американското правораздаване рядко разчита на неподкрепени с доказателства клетвени показания, особено когато техният автор няма как да бъде подложен на кръстосан разпит — каза Съливан. — Но такъв документ може да бъде взет предвид, ако е в интерес на правосъдието. Или по-цинично казано, в интерес на имиджа му пред обществото. Във вашия случай обвинението със сигурност ще оспорва твърдението, че клетвените показания са напълно неподкрепени с доказателства. Прокуратурата разполага с дневния график на Сто и десета част, според който вие сте посетили Родригес, а също така и с медицинските заключения за състоянието му малко след визитата ви. Те ще поддържат тезата, че трите събития са неразривно свързани помежду си.
— А вие ще се опитате ли да ги оборите?
— Разбира се — кимна Съливан. — Но нашите аргументи изглеждат слаби. Това, което те ще кажат, ще звучи абсолютно резонно. Случило се е това, после това и накрая това. Ще се наложи да извадим второто _това_ и да го заменим с нещо, което ще прозвучи много невероятно. Например, че вие сте си тръгнали, а на ваше място се е появил друг човек — по същото време и на същото място, — който е пребил Родригес.