Блестяща, беше категоричното мнение на Ричър.
Абсолютно достойна за неговото внимание.
Адвокатът й седеше отляво на масата. Полковник в парадна униформа. С прошарена коса и леки бръчки. На средна възраст и със среден ръст.
Мъж.
Бял мъж.
_Ези_.
_За трети пореден път_.
Ричър продължи напред към заключената врата, водеща към фоайето. От тази страна нямаше брава, а само звънец — също като в стаите за срещи. Той изрита ботушите от краката си и натисна копчето. Няколко пъти, като при спешен случай. Пет секунди по-късно вратата се отвори. Зад нея стоеше дежурният офицер от фоайето с ръка върху бравата. Ключовете бяха окачени на колана му с помощта на малка метална халка. Като някакво миниатюрно устройство за катерене на колана на алпинист.
— Капитанът получи припадък! — извика на пресекулки Ричър. — Може би инфаркт. Целият се тресе. Върви да му помогнеш, войнико! Веднага!
Демонстрация на командно поведение, високо ценено в армията. Колебанието на човека продължи по-малко от секунда и той пристъпи в коридора. Вратата започна да се затваря след него, но Ричър бутна левия си ботуш в процепа и се обърна с намерението да го последва. Затича безшумно с боси крака, задмина униформения и рязко отвори вратата на първата килия, която се изпречи пред очите му. Незаключена, защото беше празна.
— Тук, вътре! — извика той.
Войникът го измести с рамо и връхлетя в килията. Ричър грабна връзката ключове и я изтръгна от колана му заедно с халката. После силно го блъсна в гърба. Човекът се просна по очи на пода на килията, а той затръшна вратата и сложи резето.
Напълни дробовете си с въздух, после бавно го изпусна.
Сега предстоеше трудната част.
19
Ричър зашляпа с боси крака обратно към стаята за свиждане, в която беше куфарчето на Съливан. Отвори вратата докрай, грабна куфарчето от масата и изскочи обратно в коридора, преди вратата да се беше затворила. Коленичи на пода и щракна закопчалките. Зарови пръсти под различните юридически документи и започна да опипва дъното. Откри ключ за кола и го пусна в джоба на панталона си. После откри и портмонето с военната лична карта. Малкото име на Съливан беше Хелън. Прибра картата в джобчето на ризата си, а парите пъхна в другия джоб на панталона си. Намери някаква химикалка, откъсна крайчето на някакво фотокопие и написа: _Драга Хелън, дължа ти 30 долара_. Остави листчето в отделението за пари, затвори портмонето, а след това и куфарчето.
_Време за шоу_.
Прекоси четирите метра до съседната врата и надникна през тясното прозорче. Сюзан Търнър говореше. Спокойно и търпеливо, подпомагайки аргументите си с жестове. Адвокатът я слушаше. Привел глава на една страна, той старателно си водеше записки в жълтия бележник пред себе си. Куфарчето му лежеше отворено малко встрани, доста по-празно от това на Съливан. Но в замяна на това джобовете му бяха порядъчно издути. Униформата му беше широка и зле ушита. На дясното капаче пишеше _Темпъл_.
Ричър се върна при междинната врата, смени ботуша си с ключа за колата на Съливан и вратата остана открехната. Обу се и отново се насочи към стаята с Търнър.
Спря пред вратата, напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна.
После натисна дръжката и влезе. Пъхна куфарчето на Съливан в процепа на вратата и се обърна към масата. Търнър и адвокатът го гледаха. Лицето на възрастния мъж не издаваше нищо, но в очите на Търнър проблесна нещо особено. Сякаш го беше разпознала.
— Трябва да видя документите ви, господин полковник — каза с равен глас той.
— Кой сте вие?
— Разузнавателна агенция към Министерството на отбраната, сър. Рутинна проверка.
Демонстрация на командно поведение, високо ценено в армията. Човекът се забави за миг, после бръкна във вътрешния си джоб за служебната карта. Ричър направи крачка напред, пое картата и закова поглед в нея. _Джон Джеймс Темпъл_. Веждите му леко се повдигнаха, сякаш беше изненадан. Прочете името още веднъж, а след това прибра картата в джоба на ризата си редом с тази на Съливан.
— Съжалявам, полковник, но се налага да отнема две минути от времето ви.
Върна се в коридора и задържа вратата. _След вас_. Мъжът се поколеба за момент, после започна да се надига.
— Вие изчакайте тук, госпожице — обърна се към масата Ричър. — Веднага се връщаме.
Адвокатът бавно мина покрай него, влачейки крака.