— Какво?
— Още нещо, което би трябвало да ме накара да побегна, но и то не ме накара.
— Какво по-точно?
_Саманта Дейтън_.
_Сам_.
_Четиринайсетгодишна_.
_И с това ще се заема_.
— По-късно ще ти обясня — каза Ричър. — Историята е доста комплицирана.
Автобусът продължи нататък. На ниска скорост, с напрегнат вой на двигателя. Минаха покрай познатия търговски център с дрогерията, ателието за рамки, оръжейния магазин, зъболекарския кабинет и гръцкия ресторант. После навлязоха в територия, която Ричър не познаваше. Напред, все по-надалече.
— Не трябва да изпадаш в паника — подхвърли Ричър. — Проблемът ти не е толкова сложен, не е мозъчна операция. Зад цялата тая гадост стои заекът, който гоните в Афганистан. От него трябва да започнем. Да открием приятелите му, да разберем кой какво е направил — защо, как и кога, а после удряме с чука.
— С това също има проблем.
— Разбира се — кимна Ричър. — Никак няма да е лесно. А в нашето положение — още по-трудно. Все едно че са ни вързали едната ръка на гърба. Но въпреки това ще направим каквото можем.
— За съжаление, имам предвид друг проблем.
— Какъв?
— Някой си мисли, че знам нещо, което всъщност не знам. Това е проблемът.
— Какво не знаеш?
— Не знам кой е заекът — отвърна Търнър. — Не знам къде е, не знам какво прави и защо го прави. Фактически не знам нищичко за това, което се случва в Афганистан.
— Но си изпратила двама души там.
— Това беше много по-рано. И по коренно различни причини. В Кандахар, на абсолютно рутинна мисия. Но по пътя срещнали един информатор пущун. Той им съобщил, че на север е забелязан американски офицер, който отивал на среща с някакъв племенен вожд. Не знаел кой е той, нито целта му. Но у нас остана неприятното чувство, че нещо не е наред. Отклонението беше странно. Войниците се изтегляха на юг, към Баграм и Кабул, откъдето би трябвало да си вдигнем чуковете веднъж и завинаги. Но не на север. Не се предвиждаше катерене в планините за контакти с племенни вождове. Затова изпратих моите хора да проверят този слух. И това беше всичко.
— Кога?
— Ден преди да ме арестуват. Което означава, че ако докладът им е адресиран до мен, няма да науча дори името на въпросния американец. Не и преди да се върна на служба.
Ричър замълча.
— Какво? — изгледа го Търнър.
— Положението е още по-тежко — каза той.
— Как така?
— Те никога няма да изпратят доклад. Мъртви са.
24
Ричър й разказа за пропуснатите радиовръзки, за притеснението в щаба и за полулегалната му заповед за въздушно издирване на момчетата. А след това и за двата трупа, открити на някаква козя пътека.
Търнър дълго мълча.
— Бяха добри бойци — прошепна най-сетне тя. — Нати Уикс и Дънкан Едуардс. Нати беше старо куче, на което можеше да се разчита, а Едуардс — многообещаващ младеж. Не трябваше да ги изпращам там. Хиндукуш е прекалено опасно място за двама мъже, които са сам-сами.
— Не е било работа на местните племена — каза Ричър. — Стреляно е от упор с деветмилиметрови патрони американски боен стандарт. Най-вероятно с берета М9. Местните племена биха им прерязали гърлата или биха ги надупчили с калашници.
— Значи са се натъкнали на лошия американец.
— Без дори да подозират — добави Ричър. — Изстрел от упор с пистолет показва, че нашите хора са го допуснали до себе си, разговаряли са отблизо. Нещо, което не биха направили и при най-малкото подозрение.
— Чиста работа — въздъхна Търнър. — Оставят ме на тъмно и от двете страни — и от тук, и от там. Нямам за какво да се заловя, по дяволите! Победиха ме, Ричър. Не виждам как бих могла да се измъкна.
Ричър не каза нищо.
Решиха да слязат в Беривил, Вирджиния — предпоследната спирка по автобусната линия. Това намаляваше вероятността шофьорът да запомни нетипичната двойка пътници, които са пътували от единия до другия край на линията. Особено ако се стигнеше до съобщения по радиото и телевизията, полицейски разпити или разлепени по пощенските кутии снимки на издирваните престъпници.
Дъждът беше спрял, но въздухът си оставаше влажен и студен. Центърът на Беривил изглеждаше достатъчно привлекателен, но те поеха пеша в обратна посока, пресякоха жп линията, подминаха някаква пицария и се насочиха към смесения магазин, който бяха зърнали през прозореца на автобуса. Персоналът се готвеше да затваря, а това не беше добре, защото продавачите имаха навика да запомнят първите и последните клиенти. Но ако Търнър останеше с панталона от бойната си униформа, щеше да е още по-зле, затова влязоха вътре и тя бързо си намери брезентов работен панталон — почти същия като на Ричър. Макар и най-малкият размер на щанда, той пак й беше прекалено дълъг и доста широк в талията. Тя обаче реши, че този недостатък може да се превърне в предимство — армейските й ботуши щяха да бъдат добре скрити под дългите крачоли.