На Ричър това не му говореше нищо, но Западна Вирджиния звучеше с една идея по-добре от тази, обикновената Вирджиния. Той пъхна глава през прозореца редом с Търнър и обяви:
— Сър, много ще сме ви благодарни, ако ни вземете.
— В такъв случай скачайте в кабината и да потегляме — отвърна старчето.
Седалката беше цяла, но кабината се оказа доста тясна. Търнър влезе първа. Ричър я последва, затръшна вратата и притисна рамо в стъклото, но въпреки това за Търнър остана съвсем малко пространство между. В замяна на това седалката беше мека и удобна, а в кабината беше топло. Двигателят работеше гладко и равномерно и с лекота вдигаше около сто. Вървеше така, сякаш никога нямаше да спре.
— А вие всъщност накъде сте се запътили? — попита старчето.
— Търсим работа — отвърна Ричър, спомнил си за младата двойка в Охайо с проскубаното куче, която пътуваше в червеното силверадо. — По тази причина ни устройва всяка посока.
— А каква работа търсите по-точно?
Това постави началото на обичайния стопаджийски разговор, по време на който и двете страни дрънкат небивалици, базиращи се на полуистини, а много често и на въздух под налягане. Ричър се беше разделил с армията преди доста време и оттогава насам му се беше налагало да работи какво ли не — портиер на нощен клуб, чистач на басейни, дървосекач, разрушител на стари сгради, берач на ябълки, хамалин. Говореше за всичко това така, сякаш винаги е било единственото му занятие. Търнър от своя страна се зае да описва работата си като сервитьорка, секретарка и пътуваща продавачка на кухненски съдове — според Ричър все неща, с които се беше занимавала вечер или през уикендите в гимназията и колежа. Старецът пък им разказа за отглеждането на тютюн в двете Каролини и на коне в Кентъки и за работата си като шофьор на камион с осемнайсет колела, с който превозвал въглища в Западна Вирджиния.
Минаха през Уинчестър, прекосиха на два пъти магистрала I-81, а след това се насочиха към щатската граница и региона на Апалачите. Не след дълго започнаха дългото изкачване на северните склонове на планината Шенандоа по стръмен, изпълнен със завои път, нагоре към връх Джордж. Моторът напрегнато виеше, слабата светлина на фаровете подскачаше и почти изчезваше при по-острите завои. Някъде около полунощ вече бяха в Западна Вирджиния, все още високо в планината. Пътят пресичаше девствени гори и стигаше чак до Алегените.
После Ричър видя пожара на запад от тях, южно от пътя, сред гористите склонове на планината. Жълто-оранжево сияние на фона на черното небе. Като голям огън на открито или някакъв предупредителен сигнал. Прекосиха заспало градче на име Кейпън Бридж, продължавайки да се приближават към огъня. Така изминаха около километър и половина, след което пътят изви право към него.
— Ако нямате нищо против, ние ще слезем тук, сър — обади се Ричър.
— Тук ли? — обърна се да го погледне старчето.
— Мястото ми изглежда добро.
— За какво?
— Отговаря на нашите нужди.
— Сигурни ли сте?
— Да, много ще сме ви благодарни.
Старецът промърмори нещо под носа си. Очевидно беше объркан, но все пак вдигна крак от педала и пикапът рязко намали скоростта си. Търнър също не можеше да разбере какво става и се обърна да погледне Ричър така, сякаш е полудял. Пикапът спря встрани от тесния планински път. Гори отляво, гори отдясно. Нищо напред, нищо назад. Ричър отвори вратата и се измъкна навън, Търнър го последва. Благодариха на старчето и му помахаха за сбогом. Останаха сами сред непрогледния мрак, дълбоката тишина и мразовития нощен въздух.
— Ще ми обясниш ли защо напуснахме топлия пикап, за да се озовем в тази пустош? — попита Търнър.
Ричър махна с ръка към огъня, който пламтеше малко напред и вляво.
— Виждаш ли онова нещо там? — попита. — Това е нашият банкомат.
27
Тръгнаха напред, като следваха завоите на пътя. На запад и мъничко на юг. Постепенно приближаваха огъня. Когато се изравниха с него, се оказа, че пламъците бушуват малко навътре в гористия склон, на около двеста метра от пътя. След десетина метра от лявата им страна се появи камениста пътека. Нещо като алея за автомобили, която изчезваше сред дърветата. Търнър уви ризата на Ричър плътно около тялото си.
— Това ми прилича на случаен горски пожар — промърмори тя.
— Не му е сезонът — поклати глава Ричър. — И не му е мястото. По тези места няма горски пожари.
— Тогава какво е?
— Къде се намираме?
— В Западна Вирджиния.
— Правилно. В гориста местност, на километри от цивилизацията. Точно това, което ни трябва. Но не бива да вдигаме шум, защото горе може да има някой.