— А сега? — попита Търнър.
— Трябваше да се сетя по-рано — направи гримаса Ричър.
— Къде?
— Къде човек се чувства напълно уединен?
— Тук цялото място е уединено. На милион километри от всякъде.
— Но все пак къде най-много?
Тя най-сетне включи и кимна.
— Във външната тоалетна.
Скривалището се оказа в тавана на външната тоалетна. Фалшивият панел се намираше точно над чинията. Ричър ловко го измъкна от жлебовете и го подаде на Търнър. После пъхна ръка в дупката. Кутията, която измъкна, беше пластмасова — от онези, които се продават във всеки магазин за домашни потреби. В нея имаше около четири хиляди долара на пачки по двайсет, резервни ключове за доджа и корвета, нотариален акт на имота и акт за раждане на Уилям Робърт Клайтън, появил се на бял свят преди четирийсет и седем години в щата Западна Вирджиния.
— Мир на праха ти, Били Боб — промърмори Ричър и раздрънка ключовете в шепата си. — Пикапът или спортното купе?
— И колата му ли ще откраднем? — попита Търнър.
— И двете вече са откраднати. В кутията няма никакви документи за покупко-продажба. Вероятно някой автокрадец си е платил дрогата с тях. А другата възможност е да вървим пеша.
Търнър помълча известно време, сякаш се готвеше да прекоси опасен, но неизбежен мост. После поклати глава и промърмори:
— Спортното купе, разбира се.
Задържаха парите и ключа на корвета, а останалото върнаха в тайника. После се насочиха към хамбара и хвърлиха парите в багажника на червеното кабрио. Пожарът в периферията на полянката продължаваше да бушува. Ричър подхвърли ключовете на Търнър и се настани на дясната седалка. Тя запали мотора, откри откъде се включват светлините и си сложи колана.
Минута по-късно излязоха обратно на пътя и поеха на запад в нощта. Движеха се бързо. Чувстваха се комфортно в приятно затоплената кола. Чувстваха се богати.
28
Километър-два по-късно Търнър свикна с управлението и натисна по-здраво газта, напипвайки перфектния ритъм на завоите. Колата беше голяма, ниска и стабилна, заредена с брутална мощ. Ярките фарове осветяваха пътя далече напред, а ръмженето на осемцилиндровия двигател отекваше далече назад.
— Скоро ще трябва да отбием от този път — обади се тя. — Мисля, че една от колите, които причаквахме край Беривил, беше на ФБР. Видя я, нали?
— Краун виктория — кимна Ричър.
— Именно. Затова трябва час по-скоро да напуснем логичното продължение на автобусната линия. Но най-вече заради старчето с пикапа, което ще им каже точно къде ни е свалило. Доста се учуди, че изведнъж се отказахме от услугите му.
— Едва ли ще говори с ченгетата — поклати глава Ричър. — Не забравяй, че е превозвал въглища в Западна Вирджиния.
— Но може да каже на онези от смачканата кола. Те са в състояние да го стреснат, а може би и да му дадат пари.
— Добре, карай на юг — отстъпи Ричър. — През зимата юг винаги звучи добре.
Тя увеличи скоростта и ауспуховите тръби реагираха с по-силно боботене. Хубава кола, помисли си Ричър. Може би най-добрата в света за американските пътища. Което всъщност беше напълно логично за една американска кола. После му хрумна нещо и той се усмихна.
— Хайде да надъним отоплението на макс и да свалим гюрука.
— На теб всичко това ти харесва, а? — погледна го за миг Търнър.
— Че защо да не ми харесва? То е, както се пее в песните: бърза кола, една пачка в джоба и готина компания.
Търнър усили отоплението докрай, отби на банкета и двамата се заеха да търсят ръчките и копчетата, след което гюрукът покорно се нагъна и изчезна в предназначеното за него пространство отзад. Нощният въздух ги обгърна, студен и свеж. Те се смъкнаха ниско в седалките и потеглиха. Усещанията от пътуването станаха два пъти по-силни. Скоростта, светлината на фаровете, грохотът на двигателя.
— Това се казва живот! — ухили се Ричър.
— Има опасност да свикна с него — отвърна Търнър. — Затова предпочитам да имам избор.
— Винаги можеш да го имаш.
— Но как? Няма с какво да се заловя.
— Не е точно така. Имаме очевидна аномалия и имаме конкретна процедурна информация. Взети заедно, тези неща могат да ни тласнат към някои предварителни заключения.