— Не можеш да я вземеш, тя се пада на нас.
Ричър отвори вратата и изскочи навън. Почти двуметровата му фигура се разгъна със светкавична бързина. Заобиколи отворената врата, направи три-четири големи крачки и застана в центъра на неравния полукръг, описан от братовчедите.
— Хайде да не спорим за наследствените права, става ли? — подхвърли той.
— А парите му? И тях ли сте свили? — попита собственикът на двойната кабина.
— Само тези, които успяхме да открием.
Замаяният направи крачка напред и замахна. Ричър се люшна назад, за да избегне удара, после вдигна ръка и я размаха пред себе си, сякаш за да прогони невидими насекоми. Противникът му спря на място, смаян от пантомимата. Ричър го фрасна с отворената си лява длан. Отстрани на лицето, малко под шапката. Като някогашно ченге, решило да укроти поредния побойник в квартала. Беше леко, почти приятелско докосване, но въпреки това замаяният се свлече на асфалта, сякаш бе улучен от куршум. И не помръдна повече.
— Това ли е тактиката ти? — обади се собственикът на двойната кабина. — Избираш си най-дребния, а?
— Не съм го избрал, той ме избра — отвърна Ричър. — И ти ли ще допуснеш същата грешка?
— Може би няма да е грешка.
— Ще бъде — увери го Ричър, после погледна към вертикално изправения пикап зад гърба му. — Мамка му! Това нещо всеки момент ще падне!
Мъжът не се обърна. Очите му останаха заковани в Ричър.
— Добър опит, ама аз не съм вчерашен — обяви той.
— Не се шегувам, тъпако!
И наистина не се шегуваше. Може би пикапът с двойната кабина не беше на скорост. Може би този насреща му не беше дръпнал ръчната, преди да слезе, и той беше пропълзял двайсетина сантиметра напред. Резултатът беше допълнителен натиск върху стоманеното въже, опънато и потрепващо като струна. А изправеният вертикално пикап започваше да губи равновесието си. Сантиметър-два го деляха от опасността да рухне като отсечено дърво. Дори лек полъх на вятъра щеше да е достатъчен.
После полъхът се появи и си свърши работата.
Голите клони на околните дървета помръднаха. Само веднъж. Задницата на изправения пикап изскърца по камъните отдолу, въжето се отпусна. Конструкцията бавно започна да се накланя напред. Почти незабележимо, градус по градус. После премина критичната точка и започна да пада по-бързо, превръщайки се в гигантски чук, който се стовари върху каросерията на пикапа с двойната кабина. Тежкият двигател проби дъното й. Мостът отдолу се счупи като клечка за зъби, а колелата изведнъж изскочиха нагоре като подгънати колене на парцалена кукла. Предните колела на по-малкия пикап се сгънаха в обратна посока, със строшени кормилни щанги. Въжето издрънча на асфалта. Амортисьорите разклатиха корпуса, после се успокоиха. По-малката кола легна частично върху големия пикап и те застинаха в прегръдка, изтощени и неподвижни.
— Сякаш са правили секс, а? — подхвърли Ричър.
Никой не реагира. Дребният продължаваше да лежи на асфалта, а другите двама се бяха вторачили в новия проблем. Никой от двата пикапа нямаше да си тръгне скоро. Не и без помощта на голям кран и камион с платформа. Ричър се качи в корвета, сгъвайки се на ниската седалка. Пътят напред беше безнадеждно препречен, от едната канавка до другата. Търнър нямаше друг избор, освен да включи на заден и да заобиколи сигналните фенери. После направи маневра и пое в посоката, от която бяха дошли.
30
— Тези няма да си поплюват — подхвърли Търнър. — В момента, в който се окопитят, ще развъртят телефоните. Най-вероятно на офицерите, отговарящи за пробацията им. Ще бъдат готови на всякакви сделки, за да отърват пандиза, като аванс за следващите си десет провинения.
Ричър кимна. Пътят не можеше да остане блокиран до безкрайност. Рано или късно щеше да се появи друга кола. Или братовчедите Клайтън щяха да я повикат сами в момента, в който разберяха, че няма алтернативи. Тогава щяха да се появят и ченгетата. Неизбежните им въпроси щяха да предизвикат оправдателни отговори, които на свой ред да доведат до преговори, предложения за сделки, обещания и всичко останало.
— Опитай следващото отклонение на юг — каза той. — Няма какво друго да направим.
— Все още ли се забавляваш?
— О, да. Никога не съм се чувствал по-добре.
Излязоха на двупосочния път, който бяха напуснали двайсет минути по-рано. Беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Не след дълго стигнаха до моста над някаква река. Всъщност не някаква, а Потомак — на това място тесен и незабележим поток, течащ на север и все още далече от плавния завой на изток, след който се превръщаше в широка и ленива река, насочена към океана. Трафик липсваше и в двете посоки. Никакви светлини или звуци освен техните.