— Ако това беше филм, каубоят щеше да се почеше по бузата и да промърмори: „Прекалено е спокойно“ — подхвърли Ричър.
— Не е смешно — поклати глава Търнър. — Възможно е вече да са блокирали пътя и щатската полиция да ни чака още след първия завой.
Но от щатската полиция нямаше и следа. Нито след първия завой, нито след следващите, които се редуваха като напрегнати въпроси.
— Откъде знаят какъв начин на живот водиш? — попита Търнър.
— Кои?
— Началниците в министерството.
— Това е добър въпрос.
— Откъде знаят?
_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш_.
— Изглежда, са наясно, че не съм си купил ранчо някъде из предградията. Нито пък отглеждам зеленчуци или тренирам деца от Малката лига. И не съм започнал да градя нова кариера.
— Но откъде знаят?
— Нямам представа.
— Чела съм досието ти. В него има и много добри неща.
— Но и много лоши.
— Което също е добро. В смисъл, че предизвикваш интерес като личност. Теб те следят още от шестгодишен и резултатите са напълно задоволителни за тях.
— Но не и изключителни.
— Нека ги наречем редки. Проявявал си агресивна реакция към опасността.
Ричър кимна. Веднъж на шест години беше на детски празник в една от тихоокеанските бази на морската пехота, където беше служил баща му. Прожектираха им анимационен филм, научна фантастика. По-късно стана ясно, че младата публика е била тайно заснемана със скрита камера — най-вече реакцията й на внезапно изскочилото от рисуваната лагуна чудовище. Беше психологически експеримент. При появата на чудовището повечето деца се свиха от ужас. Но не и Ричър, който се втурна към екрана с джобно ножче в ръка, готов да се бие с него. По-късно стана ясно, че времето му за реакция е било три четвърти от секундата.
Шестгодишно хлапе.
Първата им работа беше да му отнемат ножчето.
Почувства се като психопат.
— В Уест Пойнт също си се справял добре — продължи Търнър. — А последвалите години служба са наистина впечатляващи.
— Само ако премрежиш очи. Лично аз си спомням многобройните търкания и крясъци. Почти непрекъснато бях на килимчето.
— Но лошото може би е за добро. Зависи от гледната точка. Представи си едно бюро, да речем, в Пентагона. Представи си, че зад него седи служител, чиято единствена работа е да издирва определен тип хора, които могат да бъдат полезни в бъдеще време при определени обстоятелства. Нещо като дългосрочно планиране за създаването на нова, свръхсекретна бойна единица, която официално не съществува. Кого мислиш, че ще повикат, когато възникне поредната криза? Някой от списъка на въпросния служител, разбира се.
— Говориш така, сякаш ти си гледала онова детско филмче.
— Отдавна съм разбрала, че във филмите се случва само това, което се случва и в реалния живот. Никой не може да си го измисля.
— Спекулации — рече Ричър.
— Но не е ли възможно някъде да съществува база данни със сто, двеста или хиляда имена на хора, които военните искат да държат под око ей така, за всеки случай?
— Предполагам, че е възможно.
— Тази база данни би била свръхсекретна, разбира се. По ред очевидни причини. Което означава, че ако тези хора имат достъп до тях и знаят всичко за живота ти, те не са само висши офицери в министерството. Ти сам го каза. Те имат достъп до досиетата на всяка част и подразделение по свой избор.
— Спекулации — повтори Ричър.
— Но логични.
— Може би.
— Висши офицери на изключително високи постове — настоя Търнър.
Ричър кимна. Това беше като хвърлянето на монета. Петдесет на петдесет. Ези или тура. Истина или неистина.
На първото кръстовище, до което стигнаха, пътят им се пресичаше с шосе 220, което беше малко по-широко. По-право и по-равно, с по-добра настилка. И при всички случаи по-важно. Нещо като главна артерия. Не точно магистрала, но благодарение на изострените си сетива, двамата го възприеха като съвсем друга класа.
— Не — рече Търнър.
— Съгласен съм — кимна Ричър.
По шосе 220 със сигурност щеше да има бензин и кафе, вероятно закусвални и мотели, но и полицейско присъствие. По-вероятно щатско или местно, но не беше изключено и присъствието на ФБР. Защото беше от онези пътища, които изпъкват на картата. Ричър си представи спешна оперативка на силите на реда, видя нетърпеливи пръсти, които се забиваха в пътна карта, чу напрегнати гласове: _блокади тук, тук и тук_…