— Ще хванем следващото шосе — каза той.
Това им даде още седем изпълнени с напрежение минути. Пътят беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Нито светлини, нито звуци. Следващата отбивка се оказа по-добра. Върху картата положително беше отбелязана с тънка сива чертичка, ако изобщо я имаше. Пътят беше планински — почти като онзи, който вече бяха опитали. Тесен, неравен, изпълнен със завои, с разбит банкет и плитки наводнени канавки от двете страни. С благодарност поеха по него и потънаха в мрака. Търнър бързо влезе в ритъма, който използваше по второстепенните пътища — със съобразена скорост и икономични движения на кормилото. Ричър седеше спокойно и я наблюдаваше. Притиснала гръб към облегалката, тя шофираше с изпънати ръце, чувствителна и към най-слабите трептящи сигнали, подадени от настилката. Косата й беше прибрана зад ушите, а мускулите на бедрото й леко помръдваха, докато кракът й се прехвърляше от единия педал на другия и обратно.
— Колко печелеше Голямото куче? — подхвърли тя.
— Много — отвърна Ричър. — Но не чак толкова, че да хвърли сто бона за един малко вероятен защитен план, ако това имаш предвид.
— Но той е бил в самия край на веригата. Не е бил шеф, не е бил и търговец на едро. В такъв случай е получавал само една малка част от печалбата. А от тогава са минали шестнайсет години. Нещата са се променили.
— Мислиш, че цялата тая работа е заради откраднато оръжие? — повдигна вежди Ричър.
— Възможно е — отвърна тя. — Разкомплектоване след „Пустинна буря“ тогава, разкомплектоване при изтеглянето от Афганистан сега. При сходни обстоятелства и сходни шансове за успех. Но стоката е различна. Какво продаваше Голямото куче?
— Когато ние чухме за него, продаваше единайсет сандъка косачки.
— Леки картечници направо на улиците на Ел Ей? Ужасно!
— Проблемът не беше мой, а на градската им полиция. Аз исках само едно име.
— Талибаните със сигурност биха купили косачки.
— Но от тях не се правят сериозни пари.
— Е, сигурно биха купили и безпилотни самолети. Или ракети „земя-въздух“. Ето ти скъпа стока. А може би и някое и друго МВБ. Имаше ли ги по твое време?
— Е, не сме карали на лъкове и стрели.
— Значи не ги е имало.
— Не, но знам какво означава. Майката на всички бомби.
— Термобарични взривни устройства, отстъпващи по сила единствено на атомната бомба. В Близкия изток положително има купувачи за тях. Купувачи с много пари.
— Но те са дълги девет метра. Няма как да ги скриеш в джоба на палтото си.
— Случвали са се и по-странни неща.
После Търнър млъкна и не отвори уста в продължение на почти два километра.
— Какво? — изгледа я Ричър.
— Ами ако става въпрос за държавна политика? — замислено подхвърли тя. — Може би въоръжаваме едната страна срещу другата. Постоянно го правим.
Ричър не каза нищо.
— Не виждаш ли нещата по този начин? — попита тя.
— Не мога да дълбая толкова надълбоко. Държавата може да прави каквото пожелае. За какво им е да те шантажират със сто бона? Не е ли по-лесно просто да изчезнеш? Аз и Муркрофт — също. Защо все още не сме в Гуантанамо? Или мъртви? И защо изпратиха толкова калпав екип в мотела ми? Тези мухльовци нямаха нищо общо с професионалните изпълнители на мокри поръчки, ползвани от правителството. Дори не успях да се изпотя с тях. И още нещо: защо изобщо се е стигнало до този сценарий? Биха могли да те блокират по най-различни начини. Например като ти заповядат да изтеглиш Уикс и Едмъндс или незабавно да прекратиш операцията.
— Това би означавало да събудят подозренията ми. Цялата работа щеше да лъсне. Явно не могат да си позволят подобно нещо.
— Биха могли да намерят и по-добър начин. Например да заповядат пълно оттегляне, чак до Зелената зона. По някаква измислена политическа причина — уважение към суверенитета на Афганистан или нещо от тоя сорт. Цяло цунами от глупости, разбира се. Но твоите хора биха потънали в него като всички останали. А ти дори нямаше да се замислиш. Просто щеше да си кажеш: „Все същите лайна“…
— Значи не си убеден, така ли?
— Тая работа ми се струва аматьорска — призна Ричър. — Точни, организирани и малко боязливи хора, които не се чувстват на своя територия и разчитат на някакви загубеняци да им прикриват задниците. Което ни предлага един малък проблем и един голям шанс. Малкият проблем е, че тези четирима загубеняци искат да ни пипнат първи, преди Военната полиция или ФБР, защото, технически погледнато, ние с теб сме го загазили здравата с това бягство от ареста и всичко останало. Предположението е, че ще изпеем каквото поискат от нас, за да си спасим задниците. Дори никой да не ни повярва, това все пак би било една хипотеза или дори само слух, но тези типове не могат да си позволят никакво по-внимателно разследване — включително и формално. Това е същността на малкия ни проблем.