— Но аз не знаех нищо! Защото Уикс и Едуардс не ми казаха нищо.
— Ако наистина е така, защо продължават с плана за твоето унищожение? Защо им трябва да организират една много сложна и много скъпа измама, ако наистина не са имали причина за това? Защо в крайна сметка ще рискуват цели сто хиляди долара?
— Какво искаш да кажеш с всичко това?
— Искам да кажа, че Уикс и Едуардс _действително_ са споделили нещо с теб. Затова продължавам да твърдя, че _знаеш_ нещо. Може би нещо незначително за теб по онова време, което вече си забравила. Но Уикс и Едуардс са ти подхвърлили зрънце истина и това е накарало някои хора да напълнят гащите.
35
Търнър вдигна босите си крака на леглото и се облегна на възглавницата.
— Не съм сенилна, Ричър — промърмори тя. — Помня какво ми казаха. Ние плащаме на един информатор пущун. Те са се срещнали с него и той им е докладвал, че някакъв американски офицер се е насочил на север за среща с един племенен старейшина. Но на този етап самоличността на американеца беше неизвестна, също както и целта на срещата.
— Имаше ли описание? — попита Ричър.
— Не. Знаем само, че е бил американец.
— Мъж или жена?
— Трябва да е бил мъж. Пущунските старейшини не се срещат с жени.
— Бял или чернокож?
— Не беше уточнено.
— От пехотата, от морската пехота, от ВВС?
— За тях всички изглеждаме еднакво.
— Звание, възраст?
— Нямаме никакви сведения. Американски офицер и толкова.
— Все трябва да има нещо.
— Знам какво знам, Ричър. Знам и какво не знам.
— Сигурна ли си?
— Какво означава това? Нещата са същите като твоята история с онази жена в Корея. Никой не усеща, че забравя. С тази разлика, че аз не забравям и помня отлично информацията, която ми беше предадена.
— Имаше ли обичайното мотаене напред-назад?
— Нещата бяха така, както току-що ти ги описах. Първо слухът, после моите заповеди, гласящи въпросният слух да се провери. Толкоз. Една изходяща радиоемисия и една входяща.
— Нещо за последната им контролна радиовръзка? Видя ли я с очите си?
— Тя беше последното нещо, което видях, преди да ме арестуват. Напълно рутинно съдържание. Никакъв напредък. Нещо като „тук няма нищо, приятели, продължавайте нататък“.
— Значи е било в първоначалното послание. В него се е споменавало за слуха. Трябва да си го спомниш дума по дума.
— „Неизвестен американски офицер е бил видян да се насочва на север за среща с един племенен старейшина. Целта на срещата неизвестна.“ Това е точният текст. Най-после успях да си го спомня.
— Коя част от него струва сто хиляди долара? Плюс твоето бъдеще, а също така моето и това на Муркрофт? Да не говорим за насинената ръка на една ученичка в Беривил, Вирджиния.
— Не знам — отвърна Търнър.
Замълчаха. Край на приказките, край на споровете. Търнър лежеше по гръб и гледаше в тавана. Облегнат на перваза на прозореца, Ричър анализираше чутото. Седемнайсет думи, перфектно изречение с подлог, сказуемо и прочие — в задоволителен ритъм и приятен каданс: _Неизвестен американски офицер е бил видян да се насочва на север за среща с един племенен старейшина_. Продължи да върти изречението в главата си още известно време, после го раздели на три отделни части и пробва как звучат.
_Неизвестен американски офицер_.
_Видян да се насочва на север_.
_За среща с един племенен старейшина_.
Трийсет и седем срички. Не беше хайку. По-скоро две хайку и нещо.
Какъв беше смисълът им?
Стори му се, че долавя наличието на малко противоречие между началото и края на изречението. Като песъчинка, попаднала в иначе перфектен механизъм.
_Неизвестен американски офицер_.
_Племенен старейшина_.
Защо? Какъв е смисълът?
Нямаше отговор на този въпрос.
— Сега си тръгвам — каза той. — Утре отново ще се върнем на темата. След като се наспим, може би ще ни хрумне нещо. Понякога става и така. Реакция на мозъка след сън. Рестарт на паметта или на някакъв подсъзнателен портал. Спомням си, че четох статия по този въпрос в едно забравено в автобуса списание.
— Недей — каза тя.
— Недей какво?
— Не си тръгвай. Остани.
— Сериозно ли? — попита след кратка пауза Ричър.
— Искаш ли?
— Съмняваш ли се?
— В такъв случай си съблечи тениската.
— Наистина ли?
— Съблечи я, Ричър.
Той се подчини. Издърпа тънкия еластичен памук към раменете си, промуши главата си и го пусна на пода.
— Благодаря — рече тя.