— Как така?
— Решили са, че мозъкът ми работи различно. Възхитили са се на моето ДНК. Може би са се надявали да отгледат нова порода бойци. Знаеш какво е представлявал Пентагонът в онези години. Но аз бях много малък, за да проявя някакъв интерес. А и те грешаха. Когато нещата опират до страх, моето ДНК е същото като на всички останали. Истината е, че просто тренирах и в крайна сметка успях да превърна страха в агресия. Автоматично.
— На шестгодишна възраст?
— Не. Още на четири-пет. Мисля, че ти го споменах по телефона. Предполагам, че е било доброволен избор. Или се оттеглям, или им размазвам физиономиите.
— Никога не съм виждала човек да се бие без ръце.
— Те също. Това беше най-важното.
Спряха да заредят и да хапнат в градче на име Макомбър, а после продължиха на запад през Графтън, откъдето по дясната отбивка през селцето Макджий излязоха на рампата за I-79, която според навигацията беше на час път, южно от международното летище в Питсбърг. Това означаваше, че ще бъдат там някъде около осем. Небето вече тъмнееше. Скоро щеше да настъпи нощ. Всеобхватна, тъмна, вдъхваща сигурност.
— Защо харесваш този начин на живот?
— Защото мозъкът ми работи различно. Точно това не разбраха докрай онези хора преди много години. Те погледнаха на мен от погрешен ъгъл. Но аз не харесвам това, което харесват нормалните хора. Малка къща с комин, дворче с дървена ограда. Повечето хора обичат такива неща. И блъскат цял живот, за да ги изплащат. Вземат трийсетгодишни ипотеки. Браво, радвам им се, защото са щастливи. Но аз по-скоро бих се обесил.
— Защо?
— Имам си собствена теория, която е свързана с ДНК-то. Но е прекалено скучна, за да ти я обяснявам.
— Не, разкажи ми.
— Някой друг път.
— Вече спахме заедно, Ричър. Без дори да ме почерпиш един коктейл или да ме заведеш на кино. Да споделиш своите теории е най-малкото, което можеш да направиш за мен.
— А ти ще споделиш ли своите?
— Може би. Но първо ти.
— Добре — кимна Ричър. — Представи си Америка отпреди много време, всъщност през целия деветнайсети век. Масовото преселение на запад. Рисковете, които са поемали тези хора. Сякаш са нямали друг изход.
— Нямали са — отвърна Търнър. — Били са икономически принудени. Нуждаели са се от земя, ферми и работа.
— Не е само заради това — поклати глава Ричър. — Някои от тях изобщо не са се спирали на едно място. Помисли си и за британците сто години по-рано. Пръснали са се из целия свят, тръгвали са на морски пътешествия, траещи по пет години.
— Отново по икономически причини. Британците са се нуждаели от суровини и нови пазари.
— Но част от тях също не са се спирали. Като викингите преди тях, а също така и полинезийците. Според мен става въпрос за генетична заложеност, при това в буквалния смисъл на думата. Преди милиони години всички са живеели на малки затворени групи, което носело рискове от кръвосмешение и израждане. По тази причина във всяко ново поколение се раждат хора с ген, който ги тласка към приключения. По този начин генетичният фонд се разнообразява и става по-здрав.
— И ти си един от тези хора, така ли?
— По мое мнение деветдесет и девет от нас обичат живота край огъня, но един го мрази. Деветдесет и девет от нас се боят от виещия вълк, но един му завижда. Аз съм този човек.
— Принуден да разпространява своето ДНК по света. За доброто на човешкия род.
— Това е забавната част.
— Която едва ли може да бъде аргумент в делото ти за бащинство.
Напуснаха Западна Вирджиния и навлязоха в Пенсилвания. Осем километра след границата видяха билборда на някакъв мол. Осветен от мощни прожектори — доказателство, че още беше отворен. Отбиха и си намериха едно достатъчно затъмнено място на паркинга. Търнър се насочи към секцията за дамско облекло с пачка пари в джоба. Ричър понечи да тръгне с нея, но тя го отпрати при мъжкото облекло.
— Нямам нужда от нищо — каза той.
— Аз пък мисля, че имаш.
— От какво например?
— Най-малко от нова риза и пуловер с остро деколте.
— Ако си купиш нещо по-подходящо, ще ми върнеш старата риза.
— Предпочитам да я изхвърля. Имаш нужда от по-хубави дрехи.
— Защо?
— Защото искам да изглеждаш добре.
Приел доводите й, Ричър се насочи към секцията за мъжко облекло и скоро си хареса една риза. Синя, трикотажна, с бели копченца, за петнайсет долара. Към нея прибави тъмносин памучен пуловер с остро деколте. Също за петнайсет долара. Преоблече се в съблекалнята, изхвърли двете си тениски в кошчето за боклук и се погледна в огледалото. Панталонът му си беше окей, якето — също. Новите дрехи му стояха прилично. Добре ли изглеждаше? Не беше сигурен. Може би по-добре отпреди, но това беше всичко, което беше готов да направи по отношение на външния си вид.