— Трийсет и осми калибър — поясни той. — Със слаб заряд.
— Имал си късмет — каза тя.
— Винаги съм бил късметлия. Щом съм тук…
Докосването й продължи надолу към кръста. Към стария белег от шрапнел.
— Бейрут — промълви тя. — Пише го в досието ти. Наградили са те със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“. Не е зле, но мисля, че в корема ти е влязъл повече метал, отколкото в гърдите.
— Беше кост — поясни Ричър. — Парче от черепа на войник, който имаше нещастието да бъде наблизо.
— В досието ти пише шрапнел.
— Колко пъти го прочете?
— Няколко.
— А знаеш ли откъде идва думата „шрапнел“?
— Откъде?
— От името на един английски воин, роден през осемнайсети век. Казвал се е Хенри Шрапнел.
— Наистина ли?
— Осем години бил капитан в артилерията. После изобретил снаряд, който се пръскал на безброй частици и станал майор. Херцогът на Уелингтън използвал тези снаряди в Полуостровната война и в битката при Ватерло.
— Страхотно.
— Благодаря, че си ми прочела досието. Това означава много за мен.
— Защо?
— Защото иначе сега трябваше да ти разказвам и обяснявам куп стари истории.
— Струва ми се, че не е лошо да си разменяме стари истории.
— Ти не си ми разказала нито една.
— Но ще го направя — отвърна тя. — Ще ти разкажа толкова много, колкото искаш да чуеш.
Ромео отново набра номера на Жулиета.
— Говорила е по предплатен телефон, който почти сигурно е купен от „Уол-Март“. Напълно непроследим, в случай че е платила в брой. А аз съм готов да се обзаложа, че е такъв.
— Все пак си струваше да проверим — каза Жулиета.
— Не бива да забравяме, че армията е един от основните купувачи на предплатени телефони просто защото голяма част от военнослужещите не печелят достатъчно, за да си позволят договор с мобилен оператор. Което е срамно наистина. Другата причина е, че част от тези хора не се задържат на едно място, за да се ангажират с договор.
— Така е в армията.
— Този телефон е засечен от три ретранслаторни кули, северно и западно от Пентагона.
— Разбирам.
— Рок Крийк се намира на северозапад от Пентагона.
— Така е.
— Според мен се е обадила на кораба майка. А някой на борда е приел обаждането.
— Нашите момчета вече пътуват към Питсбърг.
— Няма значение. Вече никой от Рок Крийк не е в състояние да й помогне.
40
Търнър отиде да се изкъпе, но Ричър не си направи този труд, а просто се уви в единия халат и се изтегна на креслото — задоволен, отмалял и отпуснат, както не се бе чувствал отдавна. После Търнър се появи, облечена в другия халат.
— Колко е часът?
— След четири минути пак трябва да звъннеш на Лийч. Тя знае ли, че съм с теб?
Търнър кимна.
— Сигурна съм, че вече целият свят знае. Но и аз й казах.
— Как прие всичко това?
— Тя е сержант в американската армия, така че не е светица.
— Друго имам предвид. Ако ти докажеш невинността си, никой не може да я пипне с пръст, задето ти е помагала. По-скоро ще й поднесат букет рози. Но ако и аз не докажа моята невинност, тя ще продължава да е застрашена. Или обратното. Изложена е на двоен риск и намалява наполовина шансовете си.
— Но въпреки това не възрази.
— Ще трябва да застанеш зад нея.
— Естествено — кимна Търнър. — Стига някога да се върна на поста си.
После вдигна слушалката на телефона и отново набра номера.
На малко повече от двайсет километра от хотела иззвъня един телефон. Той се намираше в оперативното бюро на ФБР на Ист Карсън Стрийт в Питсбърг, югоизточно от центъра на града. Дежурният агент вдигна. Оказа се, че звънят директно от Вашингтон — от Хувър Билдинг. Съобщиха му, че компютрите са засекли имената Съливан и Темпъл като гости на един хотел край летището. Дежурният агент направи бърза справка със служебния бюлетин и откри, че Вашингтонската градска полиция и Военната полиция издирват двама бегълци, използващи същите имена.
Агентът незабавно се свърза с прекия си началник и попита:
— Желаете ли да споделим новината с Вашингтон и армията?
Специалният агент помълча известно време, после отвърна:
— Няма смисъл да усложняваме нещата.
_Няма смисъл да споделяме славата_, преведе си думите му дежурният.
— Изпрати някой от нашите да провери — добави шефът му.
— Веднага ли?
— Когато можеш. Не е толкова спешно. Разполагаме с цяла нощ. Сигурен съм, че няма да си тръгнат до сутринта.
Търнър отново притисна слушалката на хотелския телефон между рамото и ухото си и Ричър отново чу сигнала за повикване. А след това и гласа на Лийч. Не успя да разбере какво казва, но веднага долови настроението й. Което не беше добро. Тя се впусна в дълъг монолог, който пластмасовата слушалка превърна в неразбираемо квакане, но си пролича, че е объркана и ядосана.