— Добре — рече с въздишка Търнър. — Въпреки всичко ти благодаря.
Връзката прекъсна. Върху лицето й се изписаха умора и горчиво разочарование.
— Какво? — изгледа я Ричър.
— Познай.
— В крайна сметка няма никакъв номер.
— Хартиеното копие е изчезнало. Някой го е взел от стаята с архивите.
— Морган?
— По всяка вероятност. Никой друг не би могъл или посмял да го направи.
— Това означава, че или е един от тях, или сляпо изпълнява заповедите им.
Търнър кимна.
— В момента разчистват къщата, без да пропускат нищо. Май ще се окаже, че са по-добри, отколкото ги мислех. А това означава, че съм прецакана. Вече няма измъкване. Не и без номера с инициалите АМ.
— Възможно ли е да е някъде из компютрите?
— Не се доверяваме на компютрите. Заради проклетото усещане, че материалите ни могат да попаднат директно в „Ню Йорк Таймс“ или в Китай…
— Значи копието на хартия е единственият ви документ?
— Поне аз не знам за друг — кимна тя. — Може би има копие и в Баграм. Защо питаш? Желая ти успех, ако си намислил да поискаш заповед от председателя на Военния съд.
— Възможно ли е да са го пъхнали погрешка в друга папка?
— Не. Но въпреки това Лийч е проверила навсякъде. Не е чак толкова глупава.
— Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема.
— Ако го откриеш, събуди ме — каза тя. — Защото аз приключих с мисленето и трябва да поспя.
Търнър изхлузи халата си на пода и отиде боса и гола до прозореца да дръпне пердето. След това изгаси осветлението, шмугна се под завивките и изпусна една въздишка. Дълбока, тъжна и уморена. После притихна. Ричър я погледа известно време и се върна на креслото. В съзнанието му бавно изплува помещението с архивите в Рок Крийк. На горния етаж, първата врата вляво, номер 201. Представи си и дежурния офицер в номер 103 на долния етаж, който приема обаждането на Уикс и Едуардс от Афганистан, записва сведенията на хартия и изкачва старото каменно стълбище със скъпоценното листче в ръка, за да го покаже на Търнър. Там изслушва инструкциите й за отговора, предава го, записва и него на хартия и отново се качва горе да прибере копията в съответното чекмедже, прилежно подредени едно след друго.
Ричър си представи как Морган напуска кабинета си, който е само през две врати, оглежда коридора в двете посоки и се залавя за работа. Работа, която продължава само няколко секунди. Толкова са нужни за накъсването или изгарянето на два листа хартия. А може би просто ги е сгънал и ги е прибрал в джоба си. За да ги предаде по-късно на когото трябва, получавайки за награда едва забележими кимвания или обещания за бъдещи облаги.
_Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема_.
Ричър може би щеше да запомни номера. Той обичаше числата. Може би щеше да има нещо отличително в номера, чрез което да го запомни. Примерно да е съставен само от прости числа или пък да има някаква друга закономерност. За съжаление обаче, не го беше виждал, нито веднъж. Но нямаше невъзможни неща. Никоя система не беше перфектна и със стопроцентова защита.
_Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема_.
Начин, който му убягваше. Засега. Стана от креслото и се протегна. Халатът му падна на пода върху халата на Търнър. Той се пъхна в леглото до нея. Тя вече спеше дълбоко. Дишаше бавно. Бушоните й бяха изключили от безпокойство и преумора. Но както казваше героинята в онзи стар филм: _За всичко това ще мисля утре… Та нали и утре е ден_. Отправи поглед към тавана, който сивееше в мрака. После затвори очи. Едно дълбоко вдишване, едно дълбоко издишване. Това беше достатъчно.
Спа много добре. Цели пет часа.
Събуди се в четири сутринта.
От силно блъскане по вратата.
41
Търнър също се събуди, но той сложи ръка на рамото й и прошепна:
— Аз ще отворя.
Премигна, стана и вдигна халата си от пода. Навлече го в движение. Чукането продължаваше. Не звучеше нито любезно, нито извинително. Не беше един от обичайните за хотелите среднощни звуци. По-скоро обратното: _бум-бум_, натрапчив и нахален звук. Нетърпящ възражения. Звукът на силите на реда. Или на някой, решил да влезе в тази роля.
Ричър не използва шпионката. Мразеше шпионките открай време. Бяха прекалено удобни за нападателя — просто изчаква стъклото да потъмнее и натиска спусъка, приближил дулото до предварително пробитата дупка. Дори не беше нужно да се прицелва. Ричър беше убеден, че трябва да пренебрегне шпионката и да отвори вратата. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И да забие юмрук в гърлото на противника. А може би не. Зависеше колко са и кои са.