Зад него Търнър също облече халата си. Той й посочи банята. Какво щяха да спечелят с една допълнителна мишена? Нямаше къде другаде да я прати. От стаята можеше да се излезе единствено през вратата. Бяха на висок етаж, а и прозорците не се отваряха. Може би за да не падне някое палаво дете или защото хотелът беше изложен на адски шум и вредни газове двайсет и четири часа в денонощието.
Търнър влезе в банята, а Ричър сложи ръка върху бравата и си пое дълбок дъх. Ако отвън имаше военни полицаи или федерални агенти, те положително щяха да бъдат с насочени оръжия. Но нямаше да стрелят. Поне не веднага. Бяха обучени. Трябваше да спазват куп правила. И после да изготвят доклади. Нямаше смисъл да си усложняват писмената работа. Но четиримата от онази кола с хлътналите врати можеха да стрелят директно. Те също бяха обучени, но бяха освободени от доклади и писмена работа.
_Окончателно решение? Отваряш вратата, но оставаш зад нея_. Кой можеше да се сдържи? Врата, която сякаш се открехва сама, просто плаче за протегнат врат и надникване. А протегнатият врат и надникването просто плачат за един прав в слепоочието. После затваряш вратата с ритник, но вече разполагаш със заложник. Което си е солидна база за преговори.
Ричър натисна бравата. Десет градуса надолу. После двайсет, трийсет. Никаква реакция. Четирийсет, петдесет, шейсет. Отново никаква реакция. Продължи надолу, този път бързо, до пълните деветдесет градуса и рязко дръпна вратата, докато се отвори на две трети. После сви пръстите си в юмрук, вдигна го над главата си и зачака.
Така изтече доста време.
Беше ясно, че на затварянето вече пречеше крак, пъхнат между вратата и рамката. Така се печелеше време за вземането на решение. Което се оказа доста продължителен процес.
Почти цяла минута.
После нещо се мерна във въздуха.
Ричър не проследи полета му с очи, защото не беше вчерашен. Но краткият проблясък, уловен с периферното зрение, му беше достатъчен. _Плик_. Кафяв плик за писма с метална закопчалка, помисли си той. Като онези, които използват в офисите. Тънък и лек. Звукът, който издаде при приземяването си на килима, потвърди първоначалните му впечатления. Тихо шляпване, придружено от едва доловимо шумолене. Сякаш вътре имаше няколко отделни неща, всяко от тях тънко и леко.
Ричър чакаше.
След известно време през процепа надникна и главата.
С лицето на сержант Лийч.
Лийч носеше бойната си униформа и изглеждаше много уморена. Тя влезе в стаята, Търнър излезе от банята, а Ричър затвори вратата. Търнър сведе поглед към плика на килима.
— Всичко ли е вътре?
— Да — кимна Лийч.
— Мислех, че ще го пратиш с експресна поща.
— Аз пък мислех, че ще ви трябва доста по-бързо, отколкото може да ви го достави ФедЕкс.
— И реши да шофираш чак до тук?
— Е, все пак не съм вървяла пеша.
— Колко време ти отне?
— Около четири часа.
— Благодаря, сержант.
— Моля.
— Кога трябва да бъдеш обратно на работа?
— Достатъчно скоро, за да си тръгна веднага…
— Но?
— Намирам се в положение, в което не бих искала да бъда.
— Какво по-точно?
— Налага се да критикувам човек от екипа, по-висшестоящ.
— Колега и началник едновременно?
— Точно така, госпожо.
— Аз ли съм това?
— Не, госпожо.
— Морган?
— Не, госпожо. Друг човек. Но вие сте командир на частта, а аз не съм доносница.
— Тогава кажи на Ричър. Той не е командир на никого.
Лийч се поколеба за момент, преценявайки предложението. Вероятно го прие, защото се обърна към Ричър и каза:
— Сър, изпитвам сериозна загриженост за дежурния капитан.
— Колко сериозна?
— Перманентна.
— Защо не си направила нищо по въпроса?
— Защото не знам как. Той е капитан, а аз само сержант.
— Какъв е проблемът?
— Той е отвеян драскач. Непрекъснато си рисува и драска нещо, докато говори по телефона.
— Виждал съм го — кимна Ричър. — Използва един адвокатски бележник, разтворен на бюрото му.
— Знаете ли защо го прави?
— Защото е отегчен.
— Но понякога не е отегчен. Най-вече когато пристигат важни новини. Тогава е направо щастлив.
— Това не е забранено от закона — сви рамене Ричър.
— Но продължава да държи химикалката. Променят се и нещата, които драска върху бележника. Понякога прибавя към тях и нови. Ключови думи.
Ричър не каза нищо.
— Нима не разбирате? — изгледа го Лийч. — Той борави с поверителна информация, която по закон трябва да се съхранява на едно-единствено място — в нашия архив. Ако тази информация или части от нея попаднат на друго място, това е грубо нарушение на правилата.
— Казвай, моля те! — не издържа Търнър.
— Записал е номера в бележника си? — попита Ричър.
— Да, госпожо — отвърна Лийч. — Да, сър. Точно това е направил.