— Искате да кажете, че ще е най-добре да се появя лично?
— Може би да.
— Може би. Но аз вече избрах план Б. По тази причина се нуждая от информацията, за която ви споменах.
— Но каква е връзката? Когато сте били в Корея, конфликтът в Афганистан дори не е съществувал. Също и когато сте се срещали с Родригес.
Ричър не отговори.
— О! — каза внезапно Едмъндс.
— Правилно — откликна Ричър. — Включвате доста бързо за адвокат. Не става въпрос за мен, а за майор Търнър. А може би за майор Търнър _и_ за мен, тъй като това, което се случва, е предизвикателство срещу двама командири на специална част. Което означава, че ще има победители и победени, а логиката сочи, че вие трябва да сте на страната на победителите. Най-вече защото правилната позиция ще ви донесе огромни бонуси в мъжка институция, каквато е армията.
— Вие ли ще сте победителите?
— Бъдете сигурна. Ще ги наврем в кучи гъз. Длъжни сме да го направим, капитане. Те убиха две наши момчета в Афганистан и нанесоха жесток побой на един от вашите колеги.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Едмъндс.
Все още облечена в халата, Търнър не показваше никакви признаци, че желае да се върне в леглото.
— Какво има в плика? — попита я Ричър.
— Другото нещо, за което помолих сержант Лийч.
— Това е ясно. Но какво е то?
— От тук заминаваме за Лос Анджелис.
— Така ли?
Тя кимна.
— Трябва да се погрижиш за ситуацията около Саманта.
— Ще стигна и до нея.
— В най-лошия случай ще се провалим, в резултат на което ще ни заключат и ще хвърлят ключа в морето. Но аз няма да го позволя, преди да се срещнеш с дъщеря си. Защото ще мислиш само за това до края на живота си. По тази причина смятам, че трябва да оставим на заден план моите проблеми и да се заемем с твоите.
— Кога изготви този план?
— Преди известно време. Бях длъжна. В момента си зачислен в моята част и това ме прави твой командир. Тоест тръгваме за Лос Анджелис.
— Какво има в плика?
Вместо отговор Търнър изтръска съдържанието му върху завивките.
Две кредитни карти.
И две шофьорски книжки.
Тя побутна към Ричър неговите. Книжката беше издадена от щата Ню Йорк, а картата беше „Виза“. Данните бяха на някой си Майкъл Денис Кихоу, четирийсет и пет годишен, с постоянен адрес в Куинс. Със сини очи, висок метър и деветдесет и три, донор на органи. От снимката го гледаше квадратно лице с дебел врат. Картата беше на същото име: Майкъл Д. Кихоу.
— Истински ли са? — попита Ричър.
— Моите са истински.
— А моите не са, така ли?
— Те са полуистински. Част от комплектите, които използваме за хора под прикритие.
Ричър кимна. Сто и десета част постоянно имаше хора под прикритие, които се нуждаеха от документи. Доставяше ги правителството и те бяха напълно автентични с изключение на това, че не бяха издадени на действителен човек.
— Твоите откъде са? — попита той.
— От приятелка на Лийч, която много приличала на мен.
— А как се казваш?
Вместо отговор Търнър подхвърли шофьорската книжка в скута му. Със сръчността на уличен фокусник, който демонстрира трикове с карти. Илиной, Маргарет Вега, метър и шейсет и пет, кафяви очи, на трийсет и една години. Без да е донор на органи. Снимката беше на латиноамериканка със светла кожа. На пръв поглед действително приличаше на Търнър, но не чак толкова много.
Ричър й подхвърли обратно документа.
— А госпожица Вега е готова да се раздели с истинската си самоличност и кредитната си карта просто ей така?
— Трябва да ги върнем — поясни Търнър. — И да възстановим всички плащания, които сме извършили с картите. Бях принудена да й обещая това, но парите на Били Боб ще се погрижат.
— Не е там работата. В момента госпожица Вега е в доста рискована ситуация.
— Лийч умее да бъде настоятелна.
— Само защото смята, че го заслужаваш.
— За съжаление, тя няма приятели, които да приличат на теб. По тази причина е използвала хранилището. Вероятно господин Кихоу е бил учебна мишена. Прилича на сериен убиец с моторна резачка от някой филм на ужасите.
— Това вече е друго — кимна Ричър. — Кога тръгваме?
— Още с първия полет — отвърна Търнър.
Облякоха се. Събирането на багажа се сведе до прибирането на новите четки за зъби в джобовете. Оставиха пердетата спуснати и изключиха осветлението. Ричър закачи табелката, указваща да не ги безпокоят, от външната страна на вратата и двамата се насочиха към асансьорите. Беше пет часът и няколко минути. Търнър предполагаше, че след шест вече ще има полети до Ел Ей. Летището на Питсбърг едва ли предлагаше много такива, но все пак трябваше да има поне няколко. В най-лошия случай щяха да летят с прекачване през Сан Франциско, Финикс или Лас Вегас.