— Трябва да спрем някъде, защото искам да се обадя на капитан Едмъндс и да разбера дали може да вземе това, което ни трябва — каза той.
— Хайде да го отложим. Остави всичко на слаб огън, да се претопля.
— Стига да можех. Но те няма да ни позволят. Другите двама вероятно са взели самолета за Ориндж Каунти.
Или следващия за Лонг Бийч. И в двата случая са най-много на час, час и нещо след нас.
— Това не може да се промени от един разговор с Едмъндс.
— Но този разговор е тактически важен. По него ще преценим трябва ли да са със съхранени когнитивни функции за бъдещи разпити. Така пише в оперативния наръчник.
— Не пише.
— Може да са го съкратили.
— Искаш да кажеш, че ако Едмъндс се провали, ти ще запазиш живота на онези двамата, за да измъкнеш насила нещо от тях?
— Няма да е насила. Най-любезно ще ги попитам, както го направих с Голямото куче. Но ако знам предварително, няма да ги питам нищо. Ще оставя нещата да следват естествения си ход.
— И какъв ще бъде този естествен ход?
— Няма как да надникнем в бъдещето. Но най-вероятно ще бъде нещо просто.
— Ричър! Не забравяй, че отиваш да се срещнеш с дъщеря си!
— Искрено се надявам да живея достатъчно дълго, за да стигна до нея. Но не можем да сложим едното нещо на слаб, а другото на силен огън. Не и в този случай. Трябва да включим едновременно две колела на максимум. Това е моето мнение, госпожо командир.
— Добре — кимна Търнър. — Но ще си купим телефон, за да не спираме на всяка кабина. Всъщност два телефона. За всеки по един. В брой, с предплатени минути. Ще ни трябва и пътна карта.
Свършиха тази работа почти веднага. Достатъчно беше да излязат от магистралата и да спрат в началото на търговска ивица с многобройни магазини, сред които дрогерия, където предлагаха телефони с предплатени минути, пътни карти и какво ли не. Освен това приемаха всички възможни форми на разплащане, включително и в брой. Двамата прибраха картата в колата, размениха си номерата на мобилните телефони и ги вкараха в паметта им. След това Ричър се облегна на топлия калник на пикапа и набра джиесема на Едмъндс.
— Внесох искането още в началото на работния ден — съобщи му тя.
— И?
— До този момент няма отказ.
— Кога очаквате някакво развитие?
— Веднага. Или много скоро.
— Значи нещата се развиват добре.
— Да, така е.
— И тъй, кога?
— По-късно днес или утре сутринта.
— Имате ли нещо за писане?
— Да. И лист.
— Искам да проверите имената Питър Пол Лозано и Роналд Дейвид Балдачи в „Човешки ресурси“.
— Кои са те?
— Не знам. Ето защо ви моля да извършите тази проверка.
— Това свързано ли е с вашия случай?
— Свързано е с желанието ми да не бъда тотално прецакан.
— Чух нещо, което трябва да знаете.
— Какво е то?
— Подолски е открил дрехите ви на сметището и ги е подложил на анализ.
— И?
— Кръвната група не съвпада.
— Значи трябва да затая дъх, очаквайки извинение от майор Съливан?
— Може и да го получите. Тя се трогна от бележката ви.
— Да смятам ли, че градската полиция ще ме остави на мира?
— Не. Избягали сте след напълно законни полицейски действия.
— Това вече е незаконно, така ли?
— Ще направя всичко възможно по въпроса с Лозано и Балдачи.
— Благодаря.
Рейнджровърът се върна на магистралата и продължи на север. Просто едно от десетте хиляди превозни средства, които проблясваха под слънцето.
— Разговарях лично с този Ал — обяви по телефона Ромео. — Под измислен претекст. Оказа се, че са наели двайсетгодишен рейнджровър, черен на цвят.
— Браво на теб — отвърна Жулиета.
— Не е най-бързата кола на света. Не че и най-бързата щеше да им свърши работа. Качих нашите хора на хеликоптер от Ориндж Каунти до Бърбанк. Ще бъдат на позиция най-малко час предварително.
— Кой плаща? — попита Жулиета.
— Бъди спокоен, не е армията.
— А блокира ли кредитната карта на Балдачи? И на Лозано?
— Не мога — отвърна Ромео. — Това са личните им карти, трябва сами да ги блокират, като напуснат болницата. Дотогава ще плащаме ние, както обикновено.
— Тая работа ни струва цяло състояние.
— Бълха ни ухапала, приятелю.
— Не е чак толкова малко.
— Но пък малко остана. После всичко ще е постарому.
Ричър продължи да маневрира сред дъвчещи и пиещи, сред бръснещи се и гримиращи се, сред сърфисти и изпращачи на есемеси, сред кресльовци и ревли, докато стигна до Източен Лос Анджелис, където се качи на магистрала „Санта Ана“, а от нея премина на 101-ва улица в квартала „Еко Парк“. Последва дългото и бавно катерене на северозапад — сред хълмове и места с незабравими имена и блясък — булевард „Санта Моника“, булевард „Сънсет“ и амфитеатър „Холивуд Боул“. И тогава иззвъня телефонът му.