— А сега отбий и спри — добави тя. — Оттук нататък трябва да бъдем супер предпазливи.
48
Ричър спря на пресечката и двамата едновременно извърнаха глави към района, северно от „Вентура“, където се вихреше целият каталог на търговската дейност в Америка — от средни по размер компании надолу към малките и дори микроскопични магазинчета, търговия на едро и на дребно и всякакви сервизни услуги — някои от тях стабилни, други налудничаво оптимистични; някои от тях във възход, други пред сигурен фалит, едни неизвестни, други — прочути. Всеки посетител от друга планета без съмнение би решил, че в Америка изкуствените нокти са не по-малко важни от дъските и гредите, превозвани в пикапи с големи каросерии.
Търнър все още държеше в ръце разгънатата карта.
— Кантората се намира на Вайнленд Авеню, на две преки северно от магистралата — обяви тя. — Трябва да завиеш наляво по булевард „Бърбанк“, после надясно по „Вайнленд“, а след това все направо. Никой не знае за тази кола, но все пак не бива да минаваме оттам повече от два пъти.
Ричър отново потегли. Направи завоите и пое по „Вайнленд“. Нито бавно и несигурно, нито бързо и агресивно. Просто една от многото коли, пътуващи под яркото утринно слънце.
— Наближаваме — предупреди Търнър. — След пресечката вдясно. Отпред виждам някакъв паркинг.
Ричър също го видя. Беше общ, а не собственост на адвокатската кантора. Вероятно защото дясната част на улицата беше заета от една-единствена дълга и ниска сграда с тента отпред. Беше боядисана в онзи уникален бежов цвят, типичен за долината Сан Фернандо, който я правеше да прилича на току-що завършен филмов декор. Сградата беше поделена между шест различни бизнеса: магазинче за перуки, друго за кристали, трето — за гериатрични пособия. Имаше и кафене, и фирма за счетоводни услуги с надпис _Se Habla Español_. Адвокатът на Кандис Дейтън беше по средата на редицата — между магическите кристали и електрическите инвалидни столове. Паркингът предлагаше седем-осем места в дълбочина и вървеше по цялата дължина на сградата, обслужвайки всички магазини и фирми едновременно. Ясно е, че тук всеки може да паркира, помисли си Ричър.
Местата бяха наполовина заети. На пръв поглед колите изглеждаха съвсем нормални, повечето от тях излъскани и блестящи под немилостивите лъчи на слънцето. Някои от тях бяха паркирани под странен ъгъл, сякаш шофьорите им се бяха отбили набързо, колкото да хвърлят поглед на нещо, което ги интересува. От доста време насам Ричър опитваше да си представи колата, в която могат да живеят двама души. В крайна сметка стигна до заключението, че най-подходящи за целта са или някое старомодно комби, или модерен джип. С цяла задна седалка, която може да се сваля и се намира на достатъчно разстояние от предната, както и от задния капак, така че на нея да се побере дюшек. Тъмните стъкла отстрани и отзад биха представлявали сериозно удобство. На тези изисквания отговаряха стар буик роудмастър или нов шевролет събърбан — с малката разлика, че онзи, комуто се налагаше да живее в кола, несъмнено би продал новия събърбан, за да си купи стар буик роудмастър, прибирайки разликата в джоба си. По тази причина търсеше предимно стари комбита, включително прашни и със спаднали гуми, но паркирани правилно и на по-уединено място.
Такива превозни средства обаче нямаше. Повечето бяха абсолютно нормални, а три-четири от тях — сравнително нови и достатъчно безлични, за да се окажат наети от някое летище от хора като Еспин например и колегите му от 75-а част на ВП. Други две-три от тях пък имаха много странен вид и приличаха на конфискувани от ФБР, а след това повторно пуснати в движение, но вече като служебни коли за скрито наблюдение, без специална маркировка. Сенките и слънчевите отблясъци в стъклата пречеха да се види дали в тях има хора.
Продължиха напред, все в една и съща посока и с една и съща скорост. Това неизбежно ги изведе отново на скоростната магистрала, но Ричър прецени, че рязък обратен завой или всяка друга нетипична маневра би привлякла внимание. И тъй, двамата отново описаха дълъг и бавен кръг, излязоха за втори път на „Ланкършим“ и спряха на същата пресечка, чувствайки се на безопасно разстояние от онзи паркинг.
— Искаш ли да огледаме още веднъж? — попита Търнър.
— Няма нужда — отвърна Ричър.
— Какво правим тогава?
— Те може да са навсякъде. Ние не знаем как изглеждат и каква кола имат. Затова няма смисъл да обикаляме. Ще поискаме точното им местоположение от адвоката — разбира се, ако го знае и ако е постоянно.