Дафни дю Морие
Не след полунощ
По професия съм учител. Всъщност бях учител. Връчих оставката си на директора преди края на последния срок, за да изпреваря неизбежното уволнение. Посочената от мен причина не беше измислена — лошо здравословно състояние, предизвикано от отвратителна зараза, която ме повали по време на почивката ми в Крит и заради която можеше да се наложи да постъпя за няколко седмици в болница, да се проведе лечение с разни инжекции и тъй нататък. Не уточних същността на заразата. Но той я знаеше и останалите учители я знаеха. Учениците също. Моето заболяване е известно на хората от векове. То открай време е повод за подмятания и подигравки, докато човек не прекрачи границата и не се превърне в заплаха за обществото. А тогава го изритват в канавката, тъй да се каже. Минувачът отвръща очи от него и той трябва сам да изпълзи от тая канавка, инак си остава там, докато умре.
Ако думите ми звучат ядно, то е, защото нямам никаква вина, че се заразих. Много от хората, които страдат от моето заболяване, могат да се позоват на предразположение, лоша наследственост, на семейни неприятности или на това, че животът ги е пренаситил… Та просват се те на кушетката на психоаналитика, изплюват това, което ги мъчи, разтоварват се и по този начин се излекуват. А в моя случай не се получава. Лекарят, комуто се опитах да обясня какво се е случило, ме изслуша със снизходителна усмивка, после измърмори нещо за разрушителна емоционалност с потиснато чувство за вина и ми предписа лечение с хапчета. Може би щяха да ми помогнат, но аз се отказах да ги вземам. Вместо това ги хвърлих в канала и оставих загнездилата се в мен зараза да проникне още по-дълбоко и накрая целия Да ме обладае. Положението се влоши, разбира се, от злощастния факт, че момчетата се бяха досетили за какво става дума. Вярвах, че са ми приятели, а сега, като влизах в час, те се подбутваха или със сподавен кикот свеждаха подличките си главички над чиновете — докато най-сетне дойде един момент, в който разбрах, че повече така не мога, и реших да почукам на вратата на директора.
Сложих значи край на това, напуснах, приключих с тази история. Преди да постъпя в болница обаче или да изпадна в пълно умопомрачение, което е една втора възможност, искам да изложа тук какво преживях. Тъй че каквото и да се случи с мен, това писание ще остане и читателят ще може сам да реши дали, както лекарят предположи, някаква липса на вътрешно равновесие ме е превърнала в лесна жертва на суеверен страх, или, както аз самият вярвам, моето падение е било причинено от стародавна магия, коварна и зла, чийто произход се губи някъде в зората на историята. Достатъчно е да знаем, че онзи, който пръв е направил магията, се е смятал, да речем, за безсмъртен и с нечестива радост е заразявал други, а техните наследници по целия свят са пренасяли през вековете посетите семена на самоунищожението.
Но да говорим за по-скорошни неща. Беше април, великденската ваканция. Преди това бях ходил два пъти в Гърция, но никога на остров Крит. Преподавах класически езици и литература на момчетата в основното училище, но посетих Крит не за да изучавам старините на Кносос и Фестос, а за да се отдам на едно мое хоби. Имам някакъв талант да рисувам с маслени бои и това поглъща цялото ми време през почивните дни или когато съм в отпуск. Един-двама приятели от средата на художниците похвалиха работата ми и аз се амбицирах да събера достатъчно картини, за да направя малка изложба. Нито една от тях да не се продадеше, все пак организирането на частна изложба щеше да бъде радостно постижение.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за личния си живот. И така, накратко. Неженен. Възраст — четиридесет и девет години. Родители — починали. Образование — Шърборн и Брейзноуз, Оксфорд. Професия, както вече знаете, учител. Играя крикет и голф, бадминтон и доста слабо бридж. Интереси извън преподавателската дейност — изобразително изкуство, както вече споделих, и пътувания, когато мога да си го позволя. Пороци — досега буквално никакви. От последното не бива да вадите заключение, че съм самодоволен, истината е, че в живота нищо особено не ми се е случвало, от която и страна да го погледна. Но това не ме е карало да страдам. Може би съм скучен човек. Усложнения от любовен характер не съм имал. На двадесет и пет години се сгодих за едно хубаво момиче, съседка, но тя се омъжи за друг. Навремето ме позаболя, но ми мина доста бързо, за по-малко от година. Един мой недостатък, ако приемем, че е недостатък, разбира се, може би обяснява еднообразието в досегашния ми живот. Това е нежеланието ми да се сближавам с хората. Имам приятели, но ги държа на разстояние. Принципът ми е да не задълбочавам отношенията си — сближиш ли се с някого, неизбежно ще си навлечеш неприятности, а може и беда да ти се случи.