Тогава видях мерцедеса. Бе паркиран срещу слабо осветено кафене и аз безпогрешно различих на една от масите попрегърбената фигура. Пред него имаше бирени бутилки, а отстрани седеше жена му, с познатата изправена, стойка. За моя почуда, бих добавил — и отвращение, той не се наливаше сам, а по всичко личеше, че споделя гуляя си с група шумни рибари от съседната маса.
Чуваха се подвиквания и невъздържан смях. Те очевидно му се подиграваха, удавили в алкохола гръцката си вежливост, а в същото време някой от по-младите членове на компанията се мъчеше да запее. Неочаквано Стол протегна ръка и помете празните бутилки от масата, тъй че те, естествено с трясък, се изпотрошиха по паважа и това предизвика одобрителни възгласи от страна на групата. Очаквах, че местната полиция всеки момент ще дойде и ще разгони компанията, но така и не се появи представител на властта. Към Стол не изпитвах никакво съчувствие — една нощ в ареста може би щеше да му помогне да изтрезнее, — но си помислих, че за съпругата му това изпитание ще е ужасно. Все пак не беше моя работа. Точно когато се обръщах, за да се върна към кея, той се изправи, залитна и насърчаван от рибарите, взе една празна бутилка, останала на масата, и я завъртя над главата си. После с умението на диско хвъргач и с учудваща ловкост за човек в неговото състояние я запрати в езерото. Бутилката за малко не ме улучи и той видя как се навеждам, за да я избягна. Това вече беше прекалено. Приближих се към него, пламнал от гняв.
— По дяволите, къде се намирате?
Стол се изправи пред мен, като се олюляваше. Смехът в кафенето утихна, приятелите му ни загледаха любопитно. Очаквах, че ще ме обсипе с ругатни, но вместо това подутото му лице се изкриви в усмивка, той залитна, хвана се за мен и взе да ме тупа по ръката.
— Знаеш ли какво? Ако не ми беше попречил, щях да я цопна точно в средата на тая смрад. Никой от тези тук, местните, не може да го направи. Сред тях няма ни един потомък на едновремешните критяни. Всичките са калпави турци.
Опитах се да го отблъсна, но той не ме пускаше, вкопчил се бе за мен точно като разплут закоравял пияница, който неочаквано е намерил или си въобразява, че е намерил приятел за цял живот.
— Ти си от хотела, нали? — рече Стол и хлъцна. — Не отричай, мойто момче, не отричай. Аз много помня лица. Ти си оня, дето по цял ден рисува на мизерната си веранда. Моите почитания. И аз малко отбирам от това изкуство. Трябва да видя, може пък и да я купя тая твоя картина.
Начинът, по който уж проявяваше добра воля, беше оскърбителен, а опитът му да се държи покровителствено — направо непоносим.
— Съжалявам — отговорих сдържано. — Картината не се продава.
— Хайде де, на мен ли ще ми ги говориш? — рече той. — Всички художници сте една стока. Правите фасони, докато някой не ви предложи по-високичка цена. Чарли Гордън например… — Стол млъкна, като се взря лукаво в лицето ми. — Чакай, ти май не успя да се запознаеш с Чарли Гордън, а?
— Не — отговорих троснато аз, — било е, преди да дойда.
— Точно тъй, точно тъй — съгласи се Стол, — умря горкичкият. Удави се в заливчето под твоите скали. Е, там поне го намериха.
Подутото лице почти затваряше дръпнатите му очи, но аз знаех, че ме наблюдава, за да види как ще реагирам.
— Да — казах, — чух за този случай. Но той не е бил художник.
— Художник? — Стол повтори думата, после избухна в смях. — Не, той беше познавач, а за моя милост дали ще е художник или познавач, все е напаст. Чарли Гордън, голям познавач. Добре де, ама помогна ли му това в края на краищата? Не му помогна.
— Очевидно не — отбелязах аз.
Той се опитваше да се стегне и олюлявайки се, измъкна от джоба си пакет цигари и запалка. Запали цигара и поднесе към мен пакета. Поклатих глава и казах, че не пуша. После събрах кураж и заявих:
— Аз и не пия.
— Браво! Аз също не пия — отговори Стол, с което много ме изненада. — Това, дето го продават тук, не е бира, а пикня, виното им пък е отрова. — Той погледна през рамо към групичката в кафенето и като ми смигна заговорнически, ме повлече към стената до вира.
— Нали ти казах, че тия гадове тук са турци? Истински турци. Пият вино и кафе. От пет хиляди години не са варили истинска бира. Тогава хората са знаели как да я правят.
Спомних си какво ми говореше барманът за помията, която приготвял във вилата си.
— Интересно — рекох аз.
Стол ми смигна отново и малките му очички се разшириха. Видях, че всъщност те са изпъкнали, белезникаво кафяви, а бялото им е покрито с червени петънца.
— Знаеш ли какво? — прошепна той с пресипнал глас. — Това, дето го пише по книгите, не е вярно. Тук в планините хората са пиели бира, варели са смърч и бръшлян много преди да познават виното. Тия проклети гърци са го открили векове по-късно.