Той запази равновесие, подпирайки се с едната ръка на стената, а с другата на мен. После, се наведе напред н започна да повръща във вира. Самият аз едва не повърнах.
— Така е по-добре — рече Стол, — освобождавам се от отровата. Човек не трябва да задържа отровата в организма си. Виж какво, сега ще се върнем в хотела и ти ще дойдеш в нашата вила да си пийнем преди лягане. Харесваш ми, мистър… как ти беше името? Разсъждаваш правилно. Не пиеш, не пушиш и рисуваш картини. Какво работиш?
Невъзможно ми беше да се освободя и се оставих да ме повлече към колата. За щастие групата пред кафенето се бе разпръснала, очевидно разочарована, че не се сбихме, а мисис Стол се беше качила в мерцедеса и седеше на мястото до шофьора.
— Не и обръщай внимание — заяви той. — Глуха е. Тъпани да бият, не чува. Трябва да и се крещи в ухото. Отзад има достатъчно място.
— Благодаря, но на кея съм паркирал собствената си кола.
— Е, както искаш. Хайде, мистър Художник, кажи ми поне какво работиш. Май нещо с наука се занимаваш?
Можех и да си замълча, но в мен заговори някакво чувство за превъзходство, което ме накара да кажа истината. Щукна ми безумната идея, че ще ме сметне за много тъп и ще се откаже да ме образова.
— Учител съм — заявих аз, — в начално училище за момчета.
Стол се закова на място, влажната му уста се разтегна в доволна усмивка.
— Боже мой — извика той, — колко забавно, наистина забавно. Че ти, дявол да те вземе, си бил просто даскалче бе! Бавачка на дечурлига и кърмачета. От моята черга си, приятелчето ми, от моята черга. И ще ми разправяш, че никога не си варил смърч и бръшлян.
Стана ми ясно, че Стол е напълно луд, но това, че най-неочаквано взе да се тресе от смях, най-сетне ми позволи да освободя ръката си. Той продължи пред мен към колата си, като клатеше глава, а тежкото му тяло подскачаше върху несигурните крака в странен тръс — едно-две, едно-две, като тромав кон.
Изчаках го, докато се намърда в колата до жена си, и после бързо се отдалечих, устремен към кея, където най-сетне щях да съм в безопасност, но той обърна колата с учудваща бързина и ме настигна, преди да се добера до ъгъла на улицата. Подаде глава от прозореца, все тъй захилен.
— Ела ни на гости, мистър Даскал, когато си поискаш. Винаги си добре дошъл. Кажи му и ти, Мод. Не виждаш ли, че човекът е срамежлив?
Дрезгавият му заповеднически глас кънтеше из улицата. Няколко минувачи погледнаха към нас. Студеното, невъзмутимо лице на мисис Стол се виждаше над рамото му. Тя изглеждаше съвсем спокойна, сякаш всичко беше наред, сякаш нямаше по-нормално нещо от това да се возиш в колата на пияния си съпруг из едно чуждо село.
— Добър вечер — обади се мисис Стол с равен глас. — Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Даскал. Непременно ни елате на гости. Не след полунощ. Вила трийсет и осем…
Стол махна с ръка и колата изръмжа нагоре по улицата, сетне пое по пътя към хотела. Потеглих след тях — пътят бе няколко километра само. Мислех си, че никога не бих се отзовал на подобна покана, дори животът ми да зависеше от нея.
Ще си изкривя душата, ако кажа, че срещата е помрачила почивката ми и ме е лишила от възможността да се възхищавам на мястото. Всъщност имаше нещо такова, но за кратко. Бях ядосан на семейство Стол и отвратен, но само от тях. Наспах се добре и се събудих освежен — очакваше ме още един прекрасен ден. Сутрин човек не вижда нещата в толкова лоша светлина. Единственият ми проблем бе да избягвам малоумния Стол и неговата не по-малко малоумна жена. Цял ден бяха с лодката в морето, така че това бе лесно. Реших, че ако вечерям рано, мога да не ги срещам и в трапезарията. Никога не се разхождаха из градината и беше малко вероятно да налетя на тях. Ако се случеше да съм на балкона, когато се връщат вечер от риболов, и той насочеше бинокъла си към мен, веднага щях да се прибера във вилата. Можеше пък да се окаже, че за мой късмет той съвсем е забравил за съществуването ми — много ми се искаше да е така, но си знаех, че едва ли ще имам чак такова щастие. По-скоро можеше в главата му да не е останал и спомен от онзи разговор. Случката бе неприятна, бих казал дори — обезпокоителна, ала аз нямаше да позволя тя да помрачи остатъка от почивката ми.
Когато излязох на балкона да закуся, лодката вече не беше на кея. Възнамерявах да осъществя плана си, като взема принадлежностите за рисуване и тръгна да разглеждам брега. Бях сигурен, че отдам ли се веднъж на това занимание, тутакси ще ги забравя. Нямаше смисъл да предавам на управата визитната картичка на бедния Гордън, Сега вече се досещах какво се е случило. Без да осъзнава докъде може да го доведе разговорът му в бара, нещастникът е бил заинтригуван от дилетантските бръщолевеници на Стол за митологията и древния Крит и като археолог е решил, че един по-нататъшен разговор може да се окаже полезен. Приел е поканата да посети вила 38 — между другото поразителното съвпадение между думите на картичката и тези, изречени от мисис Стол, все още ме преследваше, — макар че защо е предпочел да плува дотам, вместо да заобиколи по пътеката покрай скалите, си оставаше за мен загадка. А може би му се е искало да покаже храброст? Кой знае? Във вилата на Стол нещастникът е станал жертва на изкушението да пийне от дяволското пиво, предложено от домакина, и в резултат е бил лишен от всякакви чувства и способности за преценка. Когато гуляят е приключил, той е решил и на връщане да поплува и оттук нататък нещастието е било неизбежно. Дано само да е бил толкова пиян, че да не е усетил нищо и да е потънал веднага. Стол не е сметнал за нужно да даде показания и това обясняваше всичко. Наистина теорията ми за станалото се основаваше само на интуиция, на случайни съвпадения и на моето предубеждение. Беше време да освободя съзнанието си от тези неща и да се съсредоточа върху това, с което ми предстоеше да се занимавам през деня.