Или по-точно — през следващите дни. Експедицията, която предприех по крайбрежието, в западната, противоположна на пристанището посока, се оказа по-успешна, отколкото очаквах. Поех по виещия се път, наляво от хотела. В продължение на няколко километра той вървеше все нагоре, а сетне, като превали хълма, взе да се спуска към морето. Изведнъж отдясно земята сякаш хлътна и нататък пред мен се ширна нещо прилично на огромно пресъхнало тресавище с маджунен цвят, което водата облизваше от две страни. Контрастът с ослепително синьото море бе прекрасен. Като приближих с колата, видях, че това съвсем не е тресавище, а солници, разделени с тесни бордюри и оградени с ниска стена, прекъсната на места от канали, през които да се оттича морската вода, а солта да остава. Тук-там се мъдреха запустели порутени вятърни мелници, чиито заоблени стени напомняха крепостни кули, а по-нататък, на около километър от мястото, близо до морето се виждаше неравно парченце суша и кацнала на него църквичка — малкият кръст на покрива и проблясваше на слънцето. После солниците изведнъж свършваха и отново се появяваше хълмиста ивица земя — началото на дългия и тесен провлак Спиналонга.
Подкарах фолксвагена и той се задруса надолу към пътеката, която водеше до солниците. Наоколо бе съвсем пусто. Това, реших аз, след като огледах пейзажа, ще бъде моето местенце през следващите няколко дни. На преден план порутената църквичка на фона на запустелите вятърни мелници, отляво солниците и отдясно синята вода, която се къдри и разбива вълнички по брега на провлака.
Нагласих статива, сложих си старата филцова шапка и се отдадох на съзерцание. Прекарах три дни на солниците — естествено направих същата екскурзия и през следващите два дни, — това бе най-прекрасният период от моята почивка. Пълно уединение, абсолютен покой. Не срещнах жива душа. От време на време по извития крайбрежен път в далечината се мяркаше кола и изчезваше. Прекъснах работата си, за да изям сандвичите и да изпия лимонадата, които си носех, и после точно когато слънцето бе най-силно, почивах край порутената вятърна мелница. В хотела се връщах чак надвечер, по хладно, хапвах раничко и сетне си четях във вилата, докато стане време за сън. За такова пълно уединение някой отдал се на молитви отшелник би могъл само да мечтае.
На четвъртия ден, след като вече бях завършил две отделни картини — един и същи пейзаж, погледнат от различни ъгли, — усетих, че не ми се ще да напускам тъй сполучливо избраното от мене място. Сякаш бях започнал да го чувствувам свое — нещо като запазена територия. Прибрах принадлежностите си в колата и тръгнах пеша към хълмистата част на провлака — исках да видя къде ще рисувам на следващия ден. Мислех си, че един поглед от височината ще ми даде допълнителни възможности. Взех да се катеря по хълма, като непрестанно си веех с шапката, защото беше жестока горещина, а когато стигнах до върха, с изненада установих, че провлакът е много тесен — приличаше на дълъг насип. Морето бушуваше под мен. Там, при солниците, които бях оставил зад гърба си, водата спокойно плакнеше брега, а тук, вън от тихия залив, прииждаха мощни вълни, които пенеха високи гребени. Пришпорваше ги северният вятър, който за малко не отнесе шапката от ръката ми. Мина ми през ума, че само един гений би могъл да улови движението на цветове и нюанси и да увековечи това море върху платното — тюркоазеното преливаше в тъй типичното за Егейско море наситено синьо, а под повърхността играеха сенки с оттенъци на виолетово и виненочервено. Но аз естествено не съм някакъв гений, а просто любител. Освен това едва се крепях изправен и бях сигурен, че вятърът веднага ще отнесе платното и статива.