Спуснах се към няколко храста зановец, които ми предлагаха завет и едновременно с това възможността да съзерцавам бушуващото море. Тъкмо тогава видях лодката. Бе закотвена край малко скално заливче — там брегът описваше дъга и водата бе по-спокойна. Бях напълно сигурен, че не греша — това беше тяхната лодка. Гъркът, когото бяха наели, седеше на носа. Крепеше някаква въдица, но всъщност тъй мързеливо се бе облегнал, че едва ли го вълнуваше риболовът. Според мен той си почиваше. Беше сам в лодката. Погледна надолу към брега. Точно под мен, зад малка пясъчна ивица, се виждаше долепена до скалите груба полуразрушена каменна постройка, вероятно някога използвана като заслон за овце или кози. До входа бяха оставени раница, кошница за храна и едно палто. Навярно семейство Стол бяха слезли по-рано от лодката и сега си почиваха някъде на завет, макар че, право да си кажа, се учудих на смелостта им — струваше ми се доста рисковано да се добереш до брега в това бурно море. Представих си как Стол сега вари своята тайнствена смес от смърч и бръшлян, а може би с доза кози изпражнения в добавка — реших, че това самотно място на провлака Спиналонга е най-вероятно неговата „пивоварна“.
Изведнъж мъжът в лодката се изправи, нави въдицата си и отиде на кърмата. Застана там и се загледа във водата. Някакво тяло се движеше под повърхността. След малко то се показа — първо се появи маска, сетне неопренов костюм, акваланг и всичко останало. Мъжът от лодката се наведе да помогне на плувеца да свали част от екипировката си и тъй застана, че го скри от погледа ми. Тогава отново се взрях в разрушения заслон на брега. Нещо се бе изпречило на входа. Казвам „нещо“, защото първоначално — явно светлината ми бе погодила този номер — то ми заприлича на космато, рошаво жребче, вдигнало високо предните си крака. Всичко — краката, дори и задницата — бе покрито с косми. И изведнъж го познах. Това беше самият Стол, гол-голеничък и целият окосмен — по ръцете, по гърдите, а и навсякъде другаде. Личеше си, че е именно той, само по червеното подпухнало лице и огромните уши-чинии, щръкнали от двете страни на плешивата му глава. До този момент не бях виждал по-отблъскваща гледка. Той излезе на слънцето, погледна към лодката и с вид на човек, предоволен от себе си и от собствения си свят, закрачи наперено напред-назад по пясъчната ивица пред порутения заслон. Особената му походка не за първи път ме озадачи, бях я забелязал още онази вечер в селото. Той не се олюляваше като пиян човек, а пристъпваше важно с вид на тромав кон, който се движи в бавен тръст — ръцете му бяха подпрени на хълбоците, гърдите излъчени, издадени много напред, докато щръкналият му задник значително изоставаше.
Междувременно плувецът се бе освободил от маската и акваланга и се бе устремил към пясъчната ивица — ръцете му със спокойни ритмични движения загребваха вода, а плавниците от време на време припляскваха, сякаш там се мяркаше опашката на огромна риба. След като излезе на брега и захвърли плавниците на пясъка, плувецът се изправи и макар че в неопреновия си костюм все още бе като маскиран, аз с изненада разпознах в него мисис Стол. На врата и висеше нещо като торба и когато тръгна по пясъка, за да пресрещне своя наперено крачещ съпруг, тя я измъкна през главата си и му я подаде. Не си размениха нито дума, тръгнаха към заслона и изчезнаха вътре. Мъжът се бе върнал на носа на лодката, за да продължи ленивото си занимание с въдицата.
Легнах зад прикритието на храстите и зачаках. Надявах се, че до двадесетина минути или, да речем, половин час ще си тръгнат и тогава аз можех да поема обратно към солниците, където си бях оставил колата. Ала не се наложи да чакам дълго. Не бяха минали и десет минути, когато някой долу се провикна. Взрях се през храсталака и видях, че двамата стоят на пясъчната ивица с багажа в ръце — раницата, кошницата и плавниците. Гъркът вече припалваше мотора. Сетне вдигна котвата и на бавен ход насочи лодката към брега. Допря я до една скала, на която семейство Стол междувременно бяха застанали, и щом се качиха, направи завой, бързо се измъкна от малкото спотаено между скалите заливче и пое курс към просторните води на големия залив. Когато подмина носа, лодката изчезна от погледа ми.
Изгарях от любопитство. Смъкнах се до долу на четири крака и като се озовах на пясъка, тръгнах направо към порутения заслон. Както предполагах, това си бе място за кози — разкаляният под вонеше и нямаше къде да стъпи човек от изпражнения. В един ъгъл беше неразчистено и имаше нещо като полица, направена от дъски. Под нея видях струпани небезизвестните бирени бутилки, но не можех да кажа какво точно са съдържали — местно пиво или отровата, произвеждана от Стол. На полицата имаше парчета от глинени съдове, сякаш някой се бе ровил из купчина смет и бе извадил оттам всякакви жалки останки от изпочупени и изхвърлени от кухнята грънци. По тях нямаше полепнала пръст. Бяха покрити с морска зеленина, а тук-там се виждаха вкаменелости и изведнъж ми стана ясно, че това са тъй наречените чирени, които археолозите вадят от морското дъно. Ето каква била работата, рекох си, значи мисис Стол търси нещо, и то под водата. Не знаех дали търси миди, или има друга, по-интересна цел, но онези парчетии там бяха явно ненужни, след като нито тя, нито съпругът и си бяха направили труда да ги приберат. Не съм познавач в тази област и след като се поогледах и не открих нищо интересно, си тръгнах.