Това бе фатална грешка. Тъкмо се бях обърнал, за да се покатеря по скалата, и чух шум от мотор. Оказа се, че лодката се е върнала и ако се съдеше по курса, който бе поела, пасажерите и искаха да огледат още веднъж брега. И тримата бяха обърнали глави към мен, а онзи, който бе клекнал на кърмата, естествено бе насочил и бинокъла си. Боях се, че няма да му е никак трудно да разбере кой е този, който току-що се е измъкнал от порутения заслон и сега драпа нагоре по скалата.
Продължих да се катеря, без да поглеждам назад, нахлупил шапка до вежди с напразната надежда, че тази шапка някак си ще ме скрие. В края на краищата можеше и да съм обикновен турист, който случайно се е озовал точно на това място, точно по това време. И все пак боях се, че няма как да не ме познаят. Довлякох се до солниците, където бях оставил колата, изморен, останал без дъх и крайно изнервен. По-добре никога да не бях тръгвал из тази част на полуострова. Сигурен бях, че Стол и жена му ще си помислят, че ги шпионирам, което си беше и самата истина. Такъв чудесен ден, и всичко се развали. Реших да се прибера в хотела. Късметът ми не работеше, защото тъкмо обърнах колата покрай тресавището към шосето, и забелязах, че една от гумите ми е спукана. Тъй като съм скаран с техниката и всички сродни на нея дейности, докато сложа резервната гума, минаха четиридесет минути.
Лошото ми настроение естествено не се подобри, когато с пристигането си видях, че семейство Стол ме е изпреварило. Лодката им вече бе закотвена на кея, а самият Стол седеше на балкона с бинокъл, насочен към моята вила. Заизкачвах тежко стъпалата, ужасно притеснен. Имах чувството, че към мен са насочили телевизионна камера, и още с влизането си затворих капаците. Когато телефонът иззвъня, вече се къпех в банята.
— Да? — Бях увил една хавлиена кърпа около кръста си, а от ръцете ми капеше вода. Едва ли някой би могъл да позвъни в по-неподходящ момент.
— Ти ли си, Даскалче?
Грубият, хриптящ глас не можеше да се сгреши. Но не ми се стори пиян.
— Тимоти Грей е на телефона — отговорих студено.
— Тимоти-Тинтиримоти, на мен ми е все едно — каза той. Гласът му бе неприятен, враждебен. — Ако не се лъжа, днес следобед те видях на Спиналонга. И да не вземеш да отричаш?
— Разхождах се из полуострова. Не разбирам защо ви вълнува това.
— Я не ги приказвай врели-некипели — отвърна Стол. — Какво си тръгнал да ме заблуждаваш? И ти си като оня другия. Шпионин. И нищо повече от това. Само че виж какво ще ти кажа. Останките от оня потънал кораб са разчистени, ехе, още преди векове.
— Не ви разбирам. Какъв е този потънал кораб?
Последва кратка пауза. Той взе да мърмори нещо под нос, но не знам дали на себе си или на жена си, а когато заговори отново в слушалката, вече бе посмекчил тона и дори се опитваше да внесе познатата нотка на мазникава доброжелателност:
— Окей, окей, Даскалче. Няма да спорим по въпроса. Да кажем, че ние с теб сме хора с общи интереси. Това учители, преподаватели, лектори, всичките са от едно тесто, то понякога си и личи. — Кикотеше се тихичко, ехидно. — Не изпадай в паника, няма да те издам — продължи той. — Харесваш ми, казах ти го още снощи. Признай си сега, че искаш да отмъкнеш вещо там за мизерния си училищен музей, нали така? Нещо, с което да се изфукаш пред ококорените момченца и колегите си, а? Добре де. Готово. Имаш го. Заповядай при нас по-късничко тази вечер и направо ще ти го подаря. Не ти искам пършивите пари… — Отново се закикоти, но мисис Стол, изглежда, му каза нещо, защото той млъкна и добави: — Тъй, точно тъй. Ще си прекараме чудесничко, толкова приятно празненство ще си направим, само тримата. Жена ми много те харесва.