Хавлиената кърпа, която бях омотал около кръста си, се плъзна на пода и останах гол. Почувствувах се уязвим, не знам защо. А покровителственият глас и непрекъснатите намеци на Стол ме вбесяваха.
— Мистър Стол — казах му аз, — не събирам никакви експонати за училища, колежи или музеи. Антиките не ме интересуват. Дошъл съм на почивка, за да рисувам за собствено удоволствие, и откровено казано, нямам намерение да посещавам нито вас, нито пък някого другиго. Дочуване.
Треснах слушалката и се върнах в банята. Отвратително нахалство. Какъв противен човек. Питах се само дали ще ме остави на мира, или ще продължи да наблюдава балкона ми с бинокъла и щом види, че тръгвам да вечерям, ще ме последва заедно с жена си, за да ме пресрещне в трапезарията. Не ми се вярваше да посмее да поднови разговора в присъствието на келнерите н другите посетители, и все пак… Доколкото разбирах, той имаше намерение да ме накара да си мълча, като ме залъже с някакъв подарък. Тези целодневни екскурзии, уж за риба, служеха за прикриване на подводните му експедиции — затова бе намекнал за някакъв потънал кораб. А всъщност той се надяваше да открие, може би вече бе открил, ценни предмети. Сигурно възнамеряваше да ги изнесе тайно от Крит — предната година несъмнено бе успял в това си начинание. А местният лодкар вероятно получаваше достатъчно, за да си държи езика зад зъбите.
Това лято обаче плановете му се бяха пообъркали. Моят нещастен предшественик във вила-62, Чарлс Гордън, както разбрах, се е занимавал с антики и е взел естествено да подозира нещо. Самият Стол ми бе намекнал за това: „И ти си като оня другия. Шпионин.“ Ами ако Гордън бе получил покана да посети вила 38 не за да пие фалшивата бира, а за да разгледа колекцията на Стол, и за да си мълчи, му бяха предложили подкуп? Дали пък не бе отказал подкупа, заплашвайки Стол, че ще го издаде? Дали наистина се бе удавил случайно, или жената на Стол го бе последвала, облечена в неопреновия си костюм, с маска и плавници, и сетне, под водата…
Въображението ми се развихряше. Ей тъй, без каквито и да било доказателства. Знаех само, че за нищо на света не бих отишъл във вилата на Стол, а ако той отново се опиташе да ме притеснява, щях да се принудя да съобщя всичко на управата.
Преоблякох се за вечеря, после открехнах капаците и застанах зад тях, за да хвърля поглед към неговата вила. На балкона светеше, защото вече се бе здрачило, но самият той бе изчезнал. Излязох, като затворих капаците, и тръгнах през градината нагоре към хотела.
Тъкмо бях минал през терасата и вече прекрачвах входа към рецепцията, когато видях, че Стол и жена му са седнали на два стола вътре — всъщност бяха завардили коридора към фоайето и трапезарията. За да отида да се нахраня, трябваше да мина покрай тях. Добре тогава, рекох си аз. Стойте си тук цяла вечер и чакайте. Обърнах се, прекосих обратно терасата и ката заобиколих хотела отзад, откъм кухните, стигнах до паркинга и се качих във фолксвагена. Нищо, че ще ми излезе по-скъпо, казах си, това е то, ще вечерям в селото. Бях направо вбесен. Намерих една затънтена кръчма далеч от пристанището и тъй както бях много гладен след деня, прекаран на открито — бях хапнал само един скромен сандвич, — вместо трите блюда, които се предвиждаха за хранещите се на пансионни начала в хотела, трябваше да се задоволя с омлет, портокал и чаша кафе.
Минаваше десет, когато се прибрах. Паркирах колата, минах отново покрай кухните и заслизах плахо по градинската пътека към вилата си. Отворих капаците и се вмъкнах вътре като крадец. Лампата все още светеше на балкона на Стол и той вероятно отдавна се наливаше. Реших, че ако на другия ден отново имам неприятности с него, вече ще се обърна към управата на хотела.
Съблякох се, легнах и взех да чета. Към полунощ ми се приспа. Загасих осветлението и станах, за да отворя капаците, защото в стаята бе душно. Вилите вече не светеха, с изключение на една — тази на Стол, разбира се. Лампата на балкона му хвърляше жълта ивица светлина върху водата край кея. На едно място водната повърхност се накъдри, макар че вятър, нямаше. Тогава го видях — имам предвид шнорхела. Малката тръбичка попадна за миг в жълто осветената ивица и преди да се изгуби от погледа ми, вече знаех, че се е насочила към скалите под вилата ми. Зачаках. Нищо. Пълна тишина. А и водата повече не се раздвижи. Може би тя плуваше така всяка вечер. Може би в това нямаше нищо необичайно и докато съм лежал, погълнат изцяло от това, което чета, тя е била във водата близо до скалите. Представих си как редовно след полунощ мисис Стол оставя пияния си съпруг, заспал над дяволското си пиво от смърч и бръшлян, облича неопреновия си костюм — с него тя приличаше на черен тюлен, — слага маската и плавниците и идва да наблюдава вила 62. Тази мисъл, меко казано, ме разтревожи. Особено сега, след телефонния разговор и отказа ми да ги посетя, пък и след като бях съчинил новата теория за съдбата на моя предшественик. Фактът, че тя е някъде съвсем наблизо, бе за мен нещо не само противно, ала и сякаш опасно.