Изведнъж точно там, където върху водата проблясваше тънка ивица светлина, идеща от собствения ми балкон, се мярна тръбата на шнорхела — тя изплува за миг от неподвижната тъмница вдясно и изчезна. Но аз знаех, че сега се намира точно под мен. Изпаднах в паника. Обърнах се, втурнах се в стаята и затворих здраво капаците. Загасих лампата на балкона и взех да слухтя, залепен до стената между банята и спалнята. Усещах прохладата, която проникваше през капаците до мен. Сякаш мина цяла вечност, преди да доловя шума, който очаквах и от който се боях — някакъв съсклив звук от отриване в балкона, опипване с ръце и тежко дишане. Не виждах нищо от мястото си до стената, но по това, което се чуваше през процепите на капаците, разбрах, че тя е там. Знаех, че се държи за скобата и от прилепналия по тялото и неопренов костюм се стича вода. Съобразих, че дори и да извикам: „Какво търсите тук?“, нямаше да ме чуе. Слуховите апаратчета не могат да се ползват под водата, а не знам да има други средства специално за глухи плувци. Тъй че по време на нощните си походи тя трябваше да се ръководи само от това, което вижда или може да пипне.
Започна да удря по капаците. Не реагирах. Тя заудря отново. После намери звънеца и пронизителният му звън разцепи въздуха, заби се в мозъка ми, сякаш някаква зъболекарска машина чегърташе върху оголен нерв. Натисна го три пъти. После настъпи тишина. Нямаше удряне по капаците. Не се чуваше и дишане. Но знаех, че може да е все още на балкона — представих си я как клечи там в неопреновия си костюм, от който се стича вода, и чака да изгубя търпение, да се появя.
Отдръпнах се от стената и седнах на леглото. Откъм балкона не се чуваше нищо. Запалих смело нощната лампа, почти сигурен, че отново ще започне удрянето по капаците или ще се разнесе пронизителен звън. Нищо не последва. Погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. Седях свит на леглото. В главата ми, доскоро замаяна и натежала за сън, сега пъплеха какви ли не страшни мисли и цялото ми съзнание бе изпълнено с някакво лошо предчувствие. Ужасът ми от лъскавата черна фигура растеше с всяка минута и усещах, че здравият разум ме напуска. А този ужас ставаше още по-голям и ме хвърляше в още по-безумна паника само при мисълта, че човекът в неопреновия костюм е жена. Какво искаше тя?
Седях тъй повече от час и малко по малко започнах да идвам на себе си. Реших, че сигурно си е отишла. Станах от леглото, примъкнах се до капаците и се ослушах. Нищо не се чуваше. Само водата се плискаше долу в скалите. Леко, много леко вдигнах райбера, открехнах вратата и се взрях навън. Нямаше никой. Отворих я по-широко и излязох на балкона. Огледах залива — на балкона на вила 38 вече не светеше. Малката локва пред капаците, беше достатъчно доказателство, че тя преди час е стояла там, а мокрите следи по стъпалата, които водеха към скалите, подсказваха, че си е отишла, и то пак с плуване. Въздъхнах с облекчение. Вече можех да заспя спокойно.
Едва тогава забелязах предмета. Той бе в краката ми — оставен съвсем до прага. Наведох се и го взех. Беше малко пакетче, увито в някакъв импрегниран плат. Внесох го вътре, седнах на леглото и започнах да го разглеждам. Първоначално ме обхванаха нелепи подозрения, че може да е някаква бомбичка, но пък, помислих си, пренесена под водата, тя несъмнено е загубила смъртоносния си ефект. Пакетчето бе завързано с връв, омотана на кръст. Спомних си старата класическа поговорка: „Пазете се от данайците, когато идват с дарове“. Но Стол и жена му не бяха гърци, освен това до каквото и да се бяха докопали дори и някоя потънала Атлантида да бяха открили, сред съкровищата и надали щяха да се намерят точно експлозиви.
Срязах връвта с ножичките от несесера, после внимателно я махнах и разгънах импрегнираната обвивка. Предметът бе омотан в тънка мрежа и едва когато я разкъсах, го сложих на дланта си и спокойно го разгледах. Беше малък, червеникав на цвят глинен съд с дръжки от двете страни. Виждал бях подобни предмети и преди това. Срещат се по музейните зали. Мисля, че точното име е ритон. Нечия изкусна майсторска ръка бе придала на този ритон формата на мъжко лице — ушите стърчаха като раковини, очите бяха изпъкнали, носът — месест, а мустаците се увиваха около цинично захилената зейнала уста и висяха чак до заоблената брадичка, която служеше за основа на съда. Горе между дръжките имаше три наперени мъжки фигури. Всъщност човешкото у тях се свеждаше до това, че лицата им бяха подобни на лицето върху съда, инак ръцете и краката им нямаха китки и стъпала, а копита, и задните части на косматите им тела завършваха с по една конска опашка.