Взрях се в танцуващите кентаври и отново бях поразен от приликата им с наперения Стол, който се разхождаше по брега на Спиналонга — спомних си онова голо, окосмено тяло с щръкнал задник. Получовек, полукон, сатир… „Силен, пияният възпитател на бог Дионис.“
Самият ритон излъчваше нещо противно, гнусно. Защо се чудех толкова, че сънищата ми са тъй извратени, напълно чужди на същността ми? Но не е изключено, помислих си, именно това да е същността на Стол. А може би и той бе осъзнал нелепата гадост, но твърде късно? Барманът бе казал, че едва тази година Стол се е запуснал и е започнал да пие. Дали нямаше някаква връзка между неговия алкохолизъм и намирането на този предмет? Едно бе ясно — трябваше да се отърва от него. Ала как? Ако го занесях на управата на хотела, щяха да ме разпитват. Можеха да не повярват на разказа ми, че е бил оставен на балкона ми предната нощ; можеха да заподозрат, че съм го взел от някакви археологически разкопки с намерение да се опитам да го изнеса тайно от страната или да го оставя някъде на острова. Е, и какво да правя тогава? Да тръгна с колата и да го захвърля някъде — да унищожа един ритон, запазен през вековете, а може би и безценен?
Завих го внимателно, сложих го в джоба на сакото си и се отправих през градината към хотела. Барът беше празен, барманът бършеше чаши. Седнах на един от високите столове пред него и си поръчах минерална вода.
— Днес няма ли да излизате, сър?
— Засега не, може би по-късно.
— Най-добре е да се топнете в морето, за да се поразхладите, а сетне да полежите на балкона — рече той. — А между другото, сър, имам нещо за вас.
Барманът се наведе и извади малка бутилка с метална капачка, пълна с някаква течност като лимонада.
— Мистър Стол я остави снощи тук и помоли да ви поздравя. Той ви чака в бара почти до полунощ, но вие не дойдохте. Тъй че аз обещах да ви я предам, когато се появите.
Погледнах бутилката подозрително.
— Какво е това?
Барманът се усмихна.
— Малко от неговото домашно питие. Съвсем безобидно. Мистър Стол остави една бутилка и за мен. Според жена ми това е лимонада. Няма я оная миризма, изглежда, е махнал от рецептата някоя билка. Опитайте го. — И преди да мога да го спра, той наля от течността в минералната ми вода.
Колебливо, внимателно потопих пръст в чашата и го облизах. Приличаше на ечемичната отвара, която майка ми вареше, когато бях малък. И бе също тъй блудкаво. Но все пак… по езика и небцето ми остана някакъв привкус. Нямаше сладката жилка на меда, нито пък беше тръпчив като гроздето, но бе приятен и напомняше на миризмата на сушени на слънце стафиди, с някакъв особен примес от ухание на зрели житни класове.
— Е, добре — казах аз, — за здравето на мистър Стол. — И изпих лекарството си до дъно.
— Едно е ясно — заяви барманът, — загубих най-добрия си клиент. Заминаха си рано тази сутрин.
— Разбрах, каза ми келнерът.
— Мисис Стол ще направи добре, ако го накара да постъпи в болница — продължи барманът. — Той е болен човек, нямам предвид само пиенето.
— Какво искате да кажете?
Той потупа с ръка челото си:
— Нещо тук не е в ред. Вие сам видяхте как се държеше. Нещо му тежи. Някаква налудничава идея. Едва ли ще ги видим отново догодина.
Продължих да отпивам от минералната вода, която безспорно бе станала по-приятна от ечемичния вкус.
— Какъв е той по професия?
— Мистър Стол ли? Каза ми, че е преподавател по класически езици и литература в някакъв американски университет, но не можах да разбера дали говори истината, или не. Мисис Стол плащаше сметките, тя нае лодкаря — сама уреждаше всичко. Макар че все я ругае пред хората, изглежда, е зависим от нея. Все пак понякога ми беше чудно…
Барманът замълча.
— Какво ви беше чудно? — попитах аз.
— Ами… Налагаше и се да преглъща много неща. Забелязвал съм я как го гледа понякога. Не бих казал, че с любов. Жените на нейната възраст имат нужда от някаква радост в живота. Може би тя я намира другаде, докато той се отдава на страстта си към алкохола и антиките. Посъбрал е доста предмети в Гърция, около островите и тук, в Крит. Това не е трудно, стига да си добре ориентиран.