Тръгнах за Крит през великденската ваканция — сам, с един неголям куфар и принадлежностите за рисуване. Като казах на чиновника от туристическата агенция, че не се интересувам от археологическите забележителности, а искам да рисувам, той ми препоръча хотел на източния бряг на залива Мирабело. Връчи ми брошура, според която мястото в общи линии отговаряше на изискванията ми. Приятна местност, хотел близо до морето и вилички на самия бряг. Освен това заможни курортисти — макар да не се смятам за сноб, не понасям наоколо ми да се въргалят книжни кесии и портокалови кори. Парите от две картини, нарисувани предната зима: едната — катедралата „Сейнт Пол“ в снежен ден, а другата — кътче от Хампстед Хийт, които моя братовчедка бе тъй любезна да купи, щяха да покрият разноските ми за пътуването. Задоволих още една своя прищявка, въпреки че всъщност това не бе наложително — при пристигането си на летището в Ираклион наех малък Фолксваген.
Полета (с кацане и преспиване в Атина) понесох добре и всичко мина без премеждия. Пътуването с колата — около седем-десет километра — бе малко отегчително, защото съм предпазлив шофьор и карах бавно, а когато шосето взе да се извива по хълмовете, стана направо опасно. Едни коли ме задминаваха, други изникваха право срещу мен и клаксоните им звучаха свирепо. Освен това беше страшна жега и бях гладен. Синият залив Мирабело и прекрасните планини на изток съживиха унилия ми дух и след като пристигнах в хотела, който имаше възхитително разположение, и обядвах на терасата, макар часът да бе вече два — отбележете колко различно от Англия, — аз реших, че е време да си почина, и поисках да ми покажат къде ще живея. Последва разочарование. Младият портиер ме поведе надолу по градинската пътека, засадена от двете страни с великолепно мушкато, и след това към една виличка, сгушена между две други от същия тип, но с изглед не към морето, а към част от градината, приспособена за мини голф. Обитателите на съседната вила — някаква жена, явно англичанка, с цялото си домочадие — ме поздравиха с усмивки от балкона, изпъстрен с проснати на слънце бански костюми. Двама мъже на средна възраст играеха мини голф. Все едно, че бях в Мейдънхед.
— Това не ме задоволява — обърнах се аз към придружителя си. — Дошъл съм тук да рисувам. Държа да имам изглед към морето.
Той сви рамене и измърмори, че всички вили край морето били заети. Вината, разбира се, не беше негова. Накарах го да се върне с мен в хотела и се обърнах към служителя на рецепцията,.
— Станала е някаква грешка — казах му аз. — Исках вила с изглед към морето и преди всичко възможност да се уединя.
Служителят се усмихна, извини се, започна да рови из документи и квитанции и последваха неизбежните оправдания. От туристическата агенция не били ангажирали конкретно вила с изглед към морето. Тези вили много се търсели и до една били заети. Но знае ли човек, можело пък в следващите дни някой да откаже резервацията, а междувременно той бил сигурен, че ще се чувствувам много удобно във вилата, която са ми дали. Мебелировката била същата, щели да ми сервират там закуската и т. н., все в този дух.
Бях непреклонен. Толкова път съм бил, рекох си, пари троша, и то немалко, и няма да им позволя да ме заврат там при английското семейство и мини голфа. Цялата тази история ми досади, почувствувах се изморен и доста раздразнен.
— Преподавател съм по изобразително изкуство — заявих аз на служителя. — Поръчани са ми няколко картини, които възнамерявам да нарисувам тук, и за мен е особено важно да имам изглед към морето и съседите наоколо да не ми пречат.
(В паспорта ми пише, че по професия съм преподавател. Това звучи по-добре от учител и обикновено изпълва с уважение хотелиерите.)
Човекът изглеждаше сериозно загрижен н повтори същите извинения. Сетне отново се зарови в документите пред себе си. Бях направо вбесен. Пресякох огромното фоайе, отидох до вратата, от която се излизаше на терасата, и огледах залива.
— Не мога да повярвам — казах му аз, — че всички вили са заети. Сега е началото на сезона. Да е лято, разбирам, но не и по това време. — Посочих с ръка към западната част на залива. — Онези там например над водата. Нима искате да кажете, че до една са заети?
Мъжът поклати глава и се усмихна:
— Обикновено не ги отваряме преди средата на сезона. Освен това те са по-скъпи. В тях има не само душ, а и вана.
— Колко по-скъпи? — запънах се аз.
Каза ми. Пресметнах бързо. Можех да си го позволя, ако съкратя всички други разноски. Вечерям в хотела например, но не обядвам. Нищо допълнително от бара, лишавам се дори от минералната вода.