Дългият провлак Спиналонга се виждаше вляво от нас. Трудничко ми бе да обясня на моя кормчия, че не искам да се насочим към брега край солниците, където морето бе сравнително спокойно, а да продължим по-нататък към онази част от провлака, която ни извеждаше почти в откритото море.
— Риба ли искате да лови? — провикна се той, за да го чуя независимо от шума на мотора. — Ей там най-хубаво за риба. — И посочи мястото при солниците, покрай което се бях разхождал предния ден.
— Не, не — извиках аз, — по-нататък, към онзи бряг.
Той сви рамене. Не можеше да повярва, че не искам да ловя риба, и аз се чудех какво обяснение ще му дам, когато стигнем целта и го накарам да пусне котва. Освен, рекох си, да му приплача, че ми е прилошало от вълнението, то и без туй нямаше да е далеч от истината.
Хълмовете, които бях изкачил предния ден, вече се виждаха и после, като изобиколихме едно полуостровче, се озовахме край малкия залив с пясъчната ивица и порутения овчарски заслон досами брега.
— Ей, там — посочих аз. — Пуснете котва близо до брега.
Явно смутен, той впери в мен невярващ поглед, поклати глава и извика:
— Тук не добре. Много скали.
— Глупости — изкрещях аз. — Вчера видях тук едни хора от хотела. Точно на това място бяха пуснали котва.
Междувременно той бе намалил оборотите на мотора и последните ми думи отекнаха глупашки във внезапно настъпилата тишина. Лодката, която сега само лекичко пърпореше, се залюля нагоре-надолу в ритъма на вълните.
— Тук не добре за котва — упорстваше мъжът. — Тук разбит кораб, дъното не чисто.
Значи наистина имаше кораб… Усетих, че вълнението ми нараства, и вече знаех, че нищо не е в състояние да ме разколебае.
— Не съм запознат с обстановката — отвърнах аз с топ, който не търпеше възражения, — но точно тази лодка бе хвърлила котва тук, до протока, видях я с очите си.
Мъжът измърмори нещо и се прекръсти.
— А ако загуби котва? После какво да казва на брат ми Николай?
Завъртя леко лодката и много внимателно я насочи към протока. Сетне тихичко изруга, отиде към носа и метна котвата през борда. Изчака я да се забие, после се върна и спря мотора.
— Ако иска да иде до брега, трябва да вземе гумена лодка — рече той начумерено. — Да приготвя, да?
Отново отиде към носа и измъкна една от онези надуваеми лодки, които се използуват при спасителни операции в морето.
— Чудесно — казах аз. — Ще взема гумената лодка. Впрочем тя беше по-удобна за целта. Можех да се добера до брега с гребане, при това сам, без той да ми виси над главата. Все пак не се въздържах и го настъпих лекичко за туй, че не си владее занаята.
— Мъжът, който обслужваше лодката вчера, успя да хвърли котва доста по-близо до брега — съобщих аз.
Моят кормчия спря да надува лодката.
— Ако иска да чупи лодка на мой брат, негова работа — отсече той. — Днеска аз отговаря за нея. Онзи не дошъл на работа тази сутрин и загубил работата. Аз не иска да загуби моята.
Не отговорих. Ако другият бе рискувал работата си, вероятно срещу това беше прибрал доста бакшиши от Стол.
Щом наду лодката и я пусна във водата, аз скочих пъргаво в нея и загребах към брега. За щастие по пътя не срещнах никакво препятствие и успях без произшествия да се добера до пясъчната ивица, след което изтеглих лодката на брега. Забелязах как моят кормчия, вече успокоен, че е пуснал котва на безопасно място, ме наблюдава с интерес. Сетне, като се увери, че няма да повредя надуваемата лодка, ми обърна гръб, клекна на носа и в знак на протест сви рамене. Вероятно се отдаде на размишления относно налудничавостта на английските туристи.
Държах да сляза на брега, защото исках да преценя оттам точно къде бе хвърлила котва лодката предния ден. Както предполагах — това беше на няколко метра от мястото, където ние хвърлихме котва, още по-близо до брега. Морето бе съвсем спокойно и аз щях лесно да се придвижа дотам с гумената лодка. Погледнах към заслона и видях, че още личат стъпките ми от предния ден. Ала имаше и други стъпки. Съвсем скорошни. По пясъка пред заслона имаше дълга следа. Сякаш някой бе лежал там, а сетне го бяха влачили до самия бряг, където стоях. Реших, че козарят е идвал със стадото си рано сутринта.
Отидох до колибата и погледнах вътре. Интересно… Купчинката от изпочупени глинени съдове бе изчезнала. Празните бутилки все още стояха в ъгъла и личеше, че три от тях са сложени там съвсем скоро, едната не бе дори доизпита. Вътре беше задушно и от мен течеше пот. Бях пътувал близо час, гологлав, изложен на безмилостните слънчеви лъчи — като глупак бях оставил шапката си във вилата, защото не предполагах, че ще тръгна с лодката, — и сега ме измъчваше нетърпима жажда. Падаше ми се — човек винаги си плаща за необмислените постъпки. Та аз тогава можех и да се спомина, организмът ми можеше да се обезводни напълно, че и слънчев удар можех да получа. Сега, като се връщам назад, съм съвсем наясно, че това е било пълна идиотщина. Погледнах недопитата бутилка бира — все пак беше нещо.