Погледнах към височината зад отдалечаващата се пясъчна ивица. Нещо проблесна — слънчев лъч, отразен от стъкло. Лъчът потрепваше и се местеше. Някой ме наблюдаваше с бинокъл. Подпрях се на греблата и се взрях. Видях две фигури, които бързо се скриха зад склона, но аз веднага ги познах. Това бяха мисис Стол и онзи грък, когото бяха наели за лодкар. Хвърлих поглед през рамо към закотвената лодка. Моят кормчия все още съзерцаваше хоризонта. Значи не бе видял нищо.
Сега ми бе ясно чии са стъпките пред заслона. Повела след себе си лодкаря, мисис Стол бе дошла за последен път в колибата, за да поразчисти боклука. Вече бяха изпълнили задачата си и щяха да продължат с колата, за да вземат следобедния самолет за Атина — отклонението покрай брега ги бе забавило, тъй като бе удължило пътя им с няколко километра. А къде беше Стол? Реших, че докато ги е чакал, е заспал на задната седалка на колата, която най-вероятно са паркирали при солниците.
Щом видях мисис Стол, отново изпитах дълбока неприязън към себе си, задето предприех това пътешествие. За какъв дявол, рекох си, съм се довлякъл дотук? А и опасенията на кормчията ми се оказаха верни — гумената лодка, плаваше над една скала. Изглежда, това бе някакъв подводен риф, който започваше от брега. Тук пясъкът бе по-тъмен, доста различен, сив. Наведох се, заслоних с ръце очите си и се вгледах, във водата. Изведнъж видях огромната ръждясала котва, цялата покрита с миди и раковини, трупали се там от незнайни времена. После, докато гумената, ми лодка продължаваше бавния си ход, се появи и скелетът на потъналия преди столетия кораб — обезобразен, без мачти, с отдавна изпотрошени и унищожени палуби, ако това, което виждах, можеше да се нарече палуби.
Значи Стол е бил прав, от тоя кораб не бе останало нищо — само един гол скелет. Никакви съкровища не можеше да има тук. Никакви ценни предмети, никакви ритони, никакви блестящи монети, В миг се появи ветрец и накъдри водата, а когато тя отново се успокои и стана прозрачна, видях втората котва при носа и едно тяло — ръцете му бяха протегнати, а краката неподвижни, захапани между челюстите на котвата. От движението на водата тялото изглеждаше живо, сякаш все още отчаяно се мъчеше да се освободи, но капанът, в който бе уловено, го държеше тъй здраво, че то никога нямаше да се измъкне. Представих си как ще минат много дни и нощи, месеци, години — плътта бавно ще се разлага и ще остане само голият скелет, забучен на котвата.
Тялото беше на Стол. Главата, трупът и крайниците се полюляваха по волята на течението и в това имаше нещо гротескно, нечовешко.
Погледнах отново към ръба на височината, но двете фигури отдавна бяха изчезнали; и изведнъж с поразителна, яснота интуицията ми пресъздаде ужасната картина на онова, което се бе случило. Надигнал до половина изпитата бутилка, Стол се е разхождал наперено по пясъчната ивица и тогава онези двамата са го ударили с нещо, дотътрузили са го до брега, а после не друг, а естествено жена му го е удавила, дърпайки го след себе си под водата, и го е оставила да почива вечно там долу, набоден на ръждясалата котва. Аз бях единственият свидетел на неговата съдба и независимо от това с какви лъжи тя щеше да обясни изчезването му, щях да запазя мълчание. Нямах нищо общо с тази работа — знаех, че дори и чувството за вина да ме преследва до гроб, не бива да се намесвам.
Чух сподавен стон — сега като си мисля, трябва да съм изстенал самият аз, от ужас, от панически страх — и заудрях с весла по водата. Гребях в посока към закотвената лодка и постепенно се отдалечих от потъналия кораб. Несъзнателно докоснах с ръка джоба, в който бях сложил подаръка на Стол, и в паниката си го извадих и го хвърлих през борда. Още докато замахвах, знаех, че правя нещо напълно безсмислено. Съдът не потъна веднага, а известно време се полюшваше на повърхността, сетне бавно се напълни със зеленикава морска вода, полупрозрачна, прилична на ечемичната течност с примес от смърч и бръшлян. Това съвсем не безвредно, а направо пагубно, потискащо съзнанието, притъпяващо разсъдъка дяволско питие на усмихнатия бог Дионис, което превръщаше последователите му в закоравели пияници, не след дълго щеше да вземе поредната си жертва. Подпухналото лице ме гледаше с втренчени очи и това не бяха само очите на сатира Силен и на удавения Стол, а и моите, такива, каквито щях да ги видя скоро в огледалото. Сякаш те знаеха всичко и това ги изпълваше с отчаяние.