Точно в осем поех по пътеката към хотела и влязох в трапезарията за вечеря. Посетители имаше, но не твърде много и на мен ми дадоха маса в ъгъла, подходяща за сам човек, близо до паравана, който отделяше служебния вход от кухните. И това нямаше значение. Дори предпочитах да съм по-встрани, а не в средата на помещението, където се бе скупчила цялата хотелска клиентела — веднага се сетих за една приказка на майка ми — като в центъра на футболно игрище, където всеки се боричка да докопа топката.
Ядох до насита, позволих си го въпреки високия наем, който щях да платя за вилата, та дори си поръчах и половин бутилка домашно вино. Вече си белех портокала, когато от другия край на стаята се разнесе, страхотен трясък и това предизвика всеобщо вълнение. Келнерите се втурнаха натам. Всички глави се обърнаха в една и съща посока, моята също. Прегракнал глас с американски акцент, типичен за южняците, извика високо: „За бога, разчистете тая проклета бъркотия!“ Гласът принадлежеше на широкоплещест мъж на средна възраст, чието лице бе цялото подуто и покрито с мехури от слънчево изгаряне, ще речеш, че е бил нападнат от цял кошер пчели. Подутините скриваха очите му, а от двете страни на голото му теме стърчеше гъста посивяла коса. Тъмно розовата кожа на темето лъщеше силно опъната, подобно на обвивката на кренвирш, който всеки миг ще се пукне. Чифт огромни уши с големината на гигантски миди деформираха още повече тази глава, а увисналите мустачки тъй и не скриваха издадената му долна устна, издута и влажна като медуза. Рядко съм срещал по-непривлекателен човек. Една жена, навярно съпругата му, седеше като глътнала бастун, без да помръдва, и гледаше невъзмутимо натрошените стъкла по пода, повечето, от които бяха, оказа се, от бутилки. Тя също беше на средна възраст, с разрошена русолява коса, започнала да побелява, и лицето и бе също тъй изгоряло от слънцето, но не се червенееше, а бе добило махагонено кафяв цвят.
— Да се измитаме оттука и да идем в бара! — Прегракналият глас отново раздра въздуха.
Хората от другите маси дискретно обърнаха глави към чиниите си и продължиха да се хранят и най-вероятно единствено аз съм проследил двойката, която с несигурна крачка се отправи към бара. Когато минаха покрай мен, забелязах, че жената има в ухото си слухово апаратче, което отчасти обясняваше защо съпругът и е свикнал да кряска. А той не вървеше, ами буквално се премяташе — люшкаше се като гемия, теглена от порещ вълните кораб. Мълчаливо отбелязах експедитивността на персонала, който за кратко време разчисти и заличи пораженията от бурната случка.
Трапезарията се изпразни.
— Кафето се сервира в бара, сър — изломоти келнерът.
Тъй като се боях, че вътре ще е претъпкано и шумно, пък и запознанствата в хотелските барове винаги са ме отегчавали, аз се поколебах, преди да вляза, но от друга страна, не обичам да се лишавам от кафето след вечеря. Вътре установих, че напразно съм се безпокоил. Барът бе всъщност празен, като изключим бармана, в бяло сако, и американеца, който бе седнал със съпругата си на една от масите. Двамата мълчаха. Пред него вече имаше три празни бутилки от бира. Звучеше тиха гръцка музика — грамофонът не се виждаше, беше скрит зад бара. Настаних се на един висок стол и поръчах кафе.
Барманът говореше английски отлично и ме попита дали съм доволен от деня. Отговорих утвърдително. Обясних му, че в самолета съм пътувал добре, но че пътят от Ираклион ми се е сторил опасен и още, че дори съм пробвал да плувам, но водата е била доста студена. Той се съгласи с мен за водата и каза, че обикновено е така в началото на сезона.
— Това не ме тревожи — заявих аз, — дошъл съм да рисувам, а плуването остава на второ място. Вилата ми е точно на брега. Номер шейсет и две. Гледката от балкона е прекрасна.
Много се учудих. Изражението на бармана, който в това време лъскаше една чаша, изведнъж се промени. Той като че ли понечи да каже нещо, но сетне размисли и продължи да си лъска чашата.
— Махнете тая отвратителна плоча!