Прегракналият, нетърпящ възражение глас изпълни празната стая. Барманът веднага се извърна към грамофона и вдигна мембраната. След миг прозвуча нова команда:
— Донесете ми още една бира!
Ако аз бях на мястото на този барман, нямаше да се церемоня, а с назидателен родителски тон щях да настоявам първо да ми каже „моля“. Вместо това грубиянинът получи бирата си веднага и аз точно допивах кафето си, когато гласът от масата прокънтя отново:
— Ей, вие там, вила шейсет и две. Не сте ли суеверен?
Извъртях се на стола си. Той ме наблюдаваше втренчено, с чаша в ръка. Жена му гледаше право пред себе си. Вероятно бе свалила слуховото апаратче. Спомних си максимата, че човек не трябва да се гневи на лудите и пияниците, и му отговорих съвсем учтиво:
— Не. Не съм суеверен. Защо да съм суеверен?
Той прихна и разкривено от смеха, червеното му лице се покри със стотици бръчки.
— Брей, дявол да го вземе, аз пък на ваше място щях да съм суеверен. Само преди две седмици гост от същата вила се удави. Нямаше го два дни и после един от местните рибари донесе тялото му в мрежа, изпоядено от октоподите.
Мъжът се затресе от смях и взе да удря с ръка по коляното си. Толкова бях отвратен, че му обърнах гръб и въпросително вдигнах вежди към бармана.
— Имаше такъв нещастен случай — измърмори той. — Мистър Гордън. Извънредно мил човек. Интересуваше се от археология. Онази нощ, когато изчезна, беше много топло и навярно е отишъл да поплува след вечеря. Естествено извикахме полиция. Всички в хотела бяхме ужасно разстроени. Но нали разбирате, сър, тук не се говори много за това. Ще се отрази на клиентелата. Повярвайте ми, къпането е напълно безопасно. Това е единственият ни нещастен случай.
— Разбирам — казах аз.
Все пак… не ми беше много приятно. Фактът, че този злочест човек последен е използвал моята вила, ми действуваше потискащо. Макар че все пак нали не бе умрял в леглото? А и аз не бях суеверен. Сега разбирах защо не са искали непосредствено след това да настаняват хора във вилата и защо младата прислужница бе тъй объркана.
— Ще ви дам един съвет — изгърмя противният глас. — Недейте да плувате след полунощ, защото октоподите ще ви спипат и вас. — Това изявление бе последвано от нов пристъп на смях. Сетне се обърна към жена си: — Хайде, Мод. Да си лягаме вече. — И шумно бутна масата настрани.
Когато те се измъкнаха навън и останахме сами, аз най-сетне си поех спокойно дъх.
— Какъв противен човек! — възкликнах. — Няма ли начин управата да се отърве от него?
Барманът сви рамене:
— Бизнесът си е бизнес. Какво да се направи? Семейство Стол имат много пари. Идват тук вече втори сезон, а тази година пристигнаха още щом отворихме, през март. Изглежда, вече не признават друго място. Всъщност мистър Стол се пропи едва тази година. Ако продължава с това темпо, ще хвърли топа. Налива се така всяка вечер. През деня обаче живее здравословно. Излиза в морето за риба от ранно утро до залез слънце.
— Предполагам, че бутилките, хвърлени през борда, са повече от уловената риба — отбелязах аз.
— Може би — съгласи се барманът. — Никога не носи рибата в хотела. Сигурно лодкарят я прибира.
— Жал ми е за жена му.
Барманът сви рамене.
— Парите са нейни — рече той тихичко, защото в бара току-що бяха влезли няколко души — и според мен мистър Стол невинаги прави точно това, което му се иска. Изглежда, глухотата е понякога дори удобство за нея. Забелязал съм, че никога не го оставя сам, така си е. Всеки ден отива с него за риба. Заповядайте, господа, какво ще обичате?
Барманът се обърна към новите си клиенти и аз се изнизах. „Свят широк, хора всякакви“ — тогава ми дойде наум точно тази приказка. И слава богу, рекох си, че в този свят си имам свое местенце, а що се отнася до мистър Стол и глухата му съпруга, да си се пържат колкото си щат на слънцето, да чупят бирени бутилки всяка вечер — тяхна си работа. Та те дори не ми бяха съседи. Това, че онзи последен нещастен обитател на номер 62 се беше удавил, бе неприятен факт, но пък поне осигуряваше известно лично спокойствие за следващия наемател.
Тръгнах по пътеката към моята вила. Бе ясна звездна нощ. Въздухът ухаеше, изпълнен с аромата на цъфналите храсти, засадени гъсто един до друг в червената пръст. Застанах на балкона и се загледах към забулените планини в далечината отвъд залива и светлините на малкото рибарско пристанище. Отдясно блещукаха прозорците на другите вили — бе почти като в приказка, no-скоро приказна театрална постановка с изкусно направен декор. Мястото бе чудесно и аз бях искрено благодарен на туристическия агент, който ми го препоръча.
Отворих защитената с капаци врата, влязох и запалих нощната лампа. Стаята изглеждаше приветлива и уютна. Наистина бях случил с квартирата. Съблякох се и преди да легна, си спомних, че книгата, която исках да прегледам, остана на балкона. Отворих капаците и я взех от лежащия стол, където я бях захвърлил, а после, преди да се прибера, погледнах отново към морето. Много от приказните светлинки бяха угаснали, но балконската лампа на уединената вила, разположена над полуостровчето, все още гореше. На лодката, завързана за кея, светеше сигнална лампичка. Секунди по-късно забелязах, че нещо се движи покрай скалите под моята вила. Видях шнорхел — някакъв човек плува под вода. Тръбичката на шнорхела ми заприлича на миниатюрен перископ, който уверено цепи спокойната тъмна повърхност на морето. Движеше се наляво, сетне се изгуби от погледа ми. Затворих капаците и се прибрах.